Единствената й мисъл беше за книгата. Усети я отново в ръцете си и я стисна още по-здраво. Хобарт обаче имаше същите намерения. Докато стаята отново възвръщаше солидните си очертания около тях, тя видя как пръстите му се мъчат да откъснат нейните от книгата, разкъсваха кожата й в стремежа му да си върне плячката.
— Трябваше да ме убиеш — промърмори той.
Сузана вдигна очи към лицето му. Изглеждаше още по-зле от рицаря в който се бе превърнал, по хлътналите му бузи течеше пот, погледът му беше отчаян. После той сякаш се осъзна и очите му добиха леден блясък.
Някой блъскаше от другата страна на вратата. Зад нея продължаваше болезнената животинска какофония.
— Чакайте! — изкрещя Хобарт на посетителите, които и да бяха те. Докато викаше дръпна едната си ръка от книгата и извади пистолет изпод сакото си. Дулото му опря в корема на Сузана.
— Пусни книгата или ще те убия.
Нямаше избор, трябваше да се подчини. Менструумът нямаше да бъде достатъчно бърз за да го обезвреди преди да натисне спусъка.
Но в мига в който ръцете й пускаха книгата врата се отвори и всякакви мисли за книги изчезнаха при вида на онова, което стоеше на прага.
Тези четиримата някога бяха гордостта на Отряда на Хобарт: най-умните, най-твърдите. Но нощта на пиянство и съблазън бе разтворила нещо повече от панталоните им. Беше размътила и умовете им. Сякаш великолепието което Сузана бе видяла за пръв път на Лорд Стрийт, ореолите които превръщаха в светци и Човеците, и Виждащите, по някакъв начин бяха привлечени вътре в тях — кожата на крайниците и лицата им беше подута и разкъсана, около тях пробягваха мехурчета мрак като плъхове под чаршафи.
Паникьосани от тази болест те бяха раздрали дрехите си, телата им блестяха от пот и кръв. А от гърлата им се носеше какофонията, която бе призовала Дракона и Рицаря от книгата: животинско ехо с дузина ужасяващи подробности. Лицето на един беше така подуто, че можеше само да грухти, на друг ръцете приличаха на дебели лапи.
Сузана предположи, че именно по този начин Виждащите се бяха противопоставили на окупацията на родината им. Бяха се престорили на пасивни за да примамят завоевателската армия в магиите си и в резултат се беше получила тази кошмарна менажерия. Колкото и да беше уместно всичко това, Сузана беше ужасена.
Единият от глутницата пристъпи залитайки в стаята. Устните и челото му бяха издути до пръсване. Очевидно се опитваше да каже нещо на Хобарт, но от стиснатото му гърло излизаше само нещо като вой на котка, на която извиват врата.
Хобарт нямаше намерение да разшифрова мяукането, а насочи пистолета към развалината, която се мъчеше да стигне до него.
— Не се приближавай повече — предупреди го той.
Мъжът издаде някакъв неразбираем звук, от отворената му уста течаха лиги.
— Махай се! — беше отговорът на Хобарт, и той пристъпи към квартета.
Водачът се отдръпна, онези в коридора също. Не заради пистолета, помисли си Сузана, а защото Хобарт беше техен господар. Тези нови анатомии само потвърждаваха онова, което бяха научили по време на дългото си обучение — че са безмозъчни животни, подчинени на Закона.
— Вън! — повтори Хобарт.
Те се изтегляха по коридора, врявата заглъхна подавена от страха им пред Хобарт.
Само след няколко мига вниманието му вече няма да бъде отвлечено, помисли си Сузана. Ще се обърне пак към нея, и малкото преимущество спечелено от това прекъсване, щеше да бъде пропиляно.
Трябваше да се остави на инстинкта да я води, може би нямаше да има друга възможност.
Използвайки момента тя се спусна към Хобарт и изтръгна книгата от ръцете му. Той извика и се обърна към нея, но пистолетът му все още беше насочен към виещия квартет. Щом откъсна очи от тях те отново подновиха врявата.
— Няма как да излезеш — каза Хобарт, — тази врата е единствения изход. Може би предпочиташ така…?
Явно съществата усетиха, че става нещо, защото воят се усили още повече. Като че ли беше дошло време за хранене в някаква зоологическа градина. Нямаше да успее да измине и две крачки по коридора преди да се нахвърлят върху нея. Хобарт я държеше в капан.
При тази мисъл усети как менструумът се надига в нея, толкова рязко, че я остави без дъх.
Хобарт моментално разбра, че тя събира сили. Изтича до вратата и я тръшна под носа на виещата пасмина, после пак се обърна към нея.
— Видяхме някои неща, нали? — рече той. — Само че ти няма да доживееш, за да разкажеш приказката.
И насочи пистолета към лицето й.