Не беше възможно да се анализира онова което последва. Той стреля и може би по някакво чудо не улучи, куршумът разби прозореца зад гърба й. Както и да беше, тя усети нощния въздух да нахлува в стаята и в следващия миг менструумът я беше обвил от главата до петите, завъртя я и тя тичаше към прозореца без да има време да прецени дали е разумно да бяга по този път — озова се на перваза и скочи навън.
Прозорецът беше на третия етаж. Само че беше вече късно за съображения. Тя вече скачаше, или падаше, или — летеше!
Менструумът я вдигна във въздуха, опря силата си на стената на отсрещната къща и я остави да се плъзне по хладния му гръб от прозореца до отсрещния покрив. Не беше истински полет, но усещането беше истинско.
Улицата под нея се завъртя, тя залитна по твърдия въздух и стъпи на стряхата на другата къща. Менструумът я вдигна отново и я пренесе през покрива. Крясъците на Хобарт заглъхнаха зад гърба й.
Разбира се, не можеше да остане дълго във въздуха, и все пак беше доста вълнуващо докато летеше. Плъзна се със залитане по следващия покрив и за миг видя ивица светлина между хълмовете — зазоряваше се. После продължи надолу между капандурите и комините, и пикира към някакъв площад, където птиците вече се настройваха да посрещнат деня.
При пристигането й те се разлетяха, изплашени от странната еволюция, създала такава птица. Приземяването сигурно ги увери, че има още много да се работи по конструкцията. Сузана се плъзна по плочите, менструумът пое по-голямата част от удара, и накрая спря на сантиметри от мозайката на насрещната стена.
Изправи се разтреперана. Малко й се гадеше. Целият полет бе продължил може би не повече от двадесетина секунди, но от съседните улици вече се чуваха тревожни гласове.
Притисна книгата на Мими към гърдите си и тръгна от площада, измъкна се от града, но веднъж направи пълен кръг, а втория път за малко не попадна в ръцете на преследвачите. С всяка крачка откриваше нови драскотини по себе си, но поне беше жива, и помъдряла след нощните приключения.
Живот и мъдрост. Какво повече можеше да иска човек?
IХ. ПОЖАРЪТ
През деня и нощта, докато Сузана беше в Безподобен, а после шестваше из Дивата Гора с Хобарт, Кал и де Боно също попаднаха на не по-малко забележителни места. И те имаха поводи за скръб и откровения, и те се озоваха по-близо до смъртта, отколкото едва ли някога биха пожелали.
След като се разделиха със Сузана те продължиха пътя си към Небесната Твърд в мълчание, докато изневиделица де Боно изтърси:
— Обичаш ли я?
Странно, но и Кал тъкмо за това си мислеше, въпреки че не отговори на въпроса. Той направо го смути.
— Проклет глупак — ядоса се де Боно. — Защо вие, Кукувиците, толкова се боите от чувствата си? Тя заслужава да я обичат, дори аз го виждам. Какво ти пречи да го кажеш?
Кал изсумтя. Де Боно беше прав, но беше обидно някой по-млад да му чете лекция по въпроса.
— Страхуваш се от нея, така ли?
Тази забележка преля чашата.
— Не, за Бога — отвърна Кал. — Защо, по дяволите, трябва да се страхувам от нея?
— Тя има сила — рече де Боно. Свали очилата си и огледа терена пред тях. — Разбира се, повечето жени имат. Затова Старбрук не ги пускаше в Полето. Това го изваждаше от релсите.
— А ние какво имаме? — попита Кал и подритна един камък.
— Ние си имаме пишки.
— Това пак от Старбрук ли е?
— От де Боно — засмя се момчето. — Знаеш ли какво, има едно място, където бихме могли…
— Никакви отклонения — прекъсна го Кал.
— Какво значение имат час-два? — не се предаваше де Боно. — Чувал ли си някога за Венерината планина?
— Казах, никакви отклонения, де Боно. Ако искаш да вървиш, върви.
— Господи, направо си досаден — въздъхна де Боно. — Би трябвало да те зарежа.
— И на мене не са ми много приятни тъпите ти въпроси — върна му го Кал. — Така че, ако искаш да береш цветя, моля. Само ми покажи пътя към Небесната Твърд.
Де Боно млъкна. Продължиха да вървят. Когато заговориха отново де Боно започна да се перчи с познанията си за Фугата, по-скоро с цел да унижи спътника си, отколкото да го информира. На два пъти посред словоизлиянията му Кал трябваше да го замъква в храстите за да се скрият от патрулите на Хобарт. Вторият път трябваше да лежат повече от два часа, изчаквайки Отряда да се напие на няколко метра от скривалището им.
Когато най-после можаха да тръгнат, вече вървяха много по-бавно. Схванатите им крайници бяха натежали, бяха гладни, жадни и раздразнени един от друг. Най-лошото беше, че вече се смрачаваше.
— Още колко остава? — попита Кал. Когато някога бе погледнал надолу към Фугата от стената в двора на Мими обърканият пейзаж изглеждаше пълен с приключения. Сега обаче, изгубен сред тази бъркотия, беше готов да му извадят някой зъб в замяна за една хубава карта.