— Още е далече — отвърна де Боно.
— Знаеш ли къде сме, по дяволите?
— Разбира се — нацупи се де Боно.
— Как се казва това място?
— А?
— Как се казва?
— Да пукна, ако ти кажа. Ще трябва да ми вярваш, Кукувицо.
През последния половин час вятърът се беше усилил и сега довя отнякъде викове, които прекъснаха разгарящата се словесна война помежду им.
— Надушвам някакъв огън — каза де Боно. Така беше. Освен болката, във вятъра се носеше и миризмата на горящо дърво. Де Боно вече е беше запътил да търси източника. В този момент нищо не би доставило по-голямо удоволствие на Кал от това да зареже въжеиграча, но — колкото и да се съмняваше в способностите на де Боно като водач — по-добре беше с него, отколкото сам. Кал го последва в сгъстяващия се мрак нагоре към билото на малък хълм. От високото — през полята обсипани с арки — пожарът се виждаше добре. Нещо, което приличаше на малка гора, гореше буйно, и вятърът разгаряше пламъците. Отстрани на пожара бяха паркирани няколко коли, а притежателите им — от освободителната армия на Шадуел — беснееха наоколо.
— Копелета — рече де Боно. Неколцина от тях застигнаха една жертва и се нахвърлиха с тояги и ботуши върху нея. — Кукувичи копелета.
— Това не са просто хора от моите… — започна Кал, но преди да успее да завърши защитата на племето си думите му секнаха, защото разпозна мястото, което бе унищожавано пред очите му.
Това не беше гора. Дърветата на бяха пръснати произволно, а подредени в алеи. Някога под техния навес той бе рецитирал стиховете на Лудия Муни. Сега овощната градина на Лемуел Ло гореше открай докрай.
Кал тръгна надолу по склона към пожара.
— Къде хукна? — извика след него де Боно. — Калхун? Какво си мислиш, че правиш?
Той се затича след него и го хвана за ръката.
— Калхун! Чуй ме!
— Остави ме на мира — рече Кал и се опита да се измъкне. Почвата под краката му поддаде и той изгуби равновесие, повличайки де Боно със себе си. Изпързаляха се надолу по хълма, последвани от дъжд от пръст и камъни, докато накрая затънаха до кръста в застоялата вода на дълбока до кръста канавка. Кал се опита да се изкачи от другата страна, но де Боно го беше хванал за ризата.
— Нищо не можеш да направиш, Муни.
— Върви по дяволите.
— Слушай, съжалявам за забележката за Кукувиците. И сред нас има вандали.
— Остави това — отвърна Кал, все още загледан в огъня. Откопчи се от ръката на де Боно. — Познавам това място. Просто не мога да го оставя да изгори.
Излезе от канавката и тръгна към пожара. Щеше да убие копелетата, които са го запалили, които и да са. Щеше да ги убие, и то справедливо.
— Твърде късно е! — извика де Боно след него. — Не можеш да помогнеш.
Имаше истина в думите на младежа. Утре от овощната градина нямаше да остане нищо освен пепел. И все пак не можеше да обърне гръб на мястото, където за пръв път бе опитал вкуса на магиите на Фугата. Смътно долавяше стъпките на де Боно след себе си, но продължи напред без изобщо да му обръща внимание.
Когато гледката пред него стана по-ясна, той разбра, че войските на Пророка (тази дума беше твърде добра за тях, те бяха сган) бяха срещнали съпротива. На няколко места около пожара се виждаха силуети вкопчени в ръкопашен бой. Защитниците на градината обаче бяха лесна плячка за подпалвачите, за които такова варварство не беше нищо друго освен забавление. Те бяха дошли във Фугата с оръжия, които можеха да погубят повечето от Виждащите за няколко часа. Дори в момента докато Кал гледаше един от Виждащите бе повален с изстрел от пистолет. Една жена се приближи да помогне на ранения, но и тя бе застреляна. Войниците обикаляха телата, за да проверят дали не е останал някой жив. Първата жертва още не беше мъртва. Мъжът вдигна ръце към палача, но той насочи пистолета в главата му и стреля.
Кал усети как му се повдига, димът се смесваше с миризмата на изгоряло месо. Не можа да сдържи отвращението си. Колената му се подкосиха и той падна, спазъм сгърчи празния му стомах. Сякаш страданията бяха стигнали върха си: мокрите дрехи бяха като лед на гърба му, усещаше вкуса на жлъчка в гърлото си, райската градина гореше пред него. Ужасите които Фугата разкриваше пред очите му, бяха така дълбоки, както и възвишените й проникновения. Падението беше пълно.
— Да си вървим, Кал.
Усети ръката на де Боно на рамото си. Подаваше му шепа току-що откъсната трева.
— Избърши си лицето — рече тихо той. — Тук нищо не можем да направим.