Кал притисна тревата към носа си и вдъхна хладния й свеж аромат. Гаденето попремина. Погледна още веднъж към горящата градина. Очите му бяха насълзени и в първия момент не можа да повярва на онова, което видя. Избърса ги с опакото на ръката, подсмърчайки. После погледна пак и видя през дима Лем, застанал пред пожара.
Повика го.
— Кой? — попита де Боно.
Кал вече ставаше, въпреки че краката му трепереха.
— Ето там — рече Кал и посочи към Ло. Пазителят на овощната градина беше приклекнал до едно от телата, протегнал ръка към лицето му. Сигурно затваряше очите му, благославяйки го за последен път.
Кал трябваше да му каже, че е тук, трябваше да говори с него, било то само за да рече, че също е бил свидетел на ужасите, и че те няма да останат неотмъстени. Обърна се към де Боно. Пожарът се отразяваше в очилата на въжеиграча и скриваше очите му, но от израза на лицето се виждаше, че не е останал безучастен към онова, което бе видял.
— Стой тук — каза Кал. — Трябва да говоря с Лем.
— Ти си луд, Муни.
— Може би.
Тръгна отново към пожара, викайки Лем. Сганта като че ли се беше уморила от лова. Неколцина се бяха върнали в колите, един пикаеше в огъня, други просто гледаха, замаяни от пиене и унищожение.
Лем беше дал благословията си и се отдалечаваше от останките на градината. Кал извика пак името му, но викът му потъна в шума на пожара. Той ускори крачка и Лем го забеляза. Но изглежда не позна Кал, защото стреснат от приближаващата се фигура се обърна и затича. Кал отново извика и този път успя да привлече вниманието му. Лем спря и погледна назад, примижал от дима и саждите.
— Лем! Аз съм! — изкрещя Кал. — Муни!
Изцапаното лице на Лем не се усмихна, но той разтвори ръце да прегърне Кал, който измина последните няколко крачки опасявайки се димът да не ги раздели отново. Прегърнаха се като братя.
— Ах, поете мой — промълви Лем. Очите му бяха зачервени от сълзите и дима. — Какво място за среща.
— Казах ти, че няма да забравя — рече Кал. — Нали ти казах?
— Точно така, Бога ми.
— Защо го направиха, Лем? Защо я изгориха?
— Не го направиха те — отвърна Лем. — Аз бях.
— Ти?
— Мислиш ли, че бих дал на тези копелета удоволствието от моите плодове?
— Но, Лем… дърветата. Всичките дървета.
Ло бръкна в джобовете си и извади няколко шепи Круши Джуд. Много от тях бяха натъртени и разкъсани, по пръстите му потече блестящ сок. Ароматът им прониза мръсния въздух и напомни за изгубените времена.
— Във всяка от тях има семки, поете — рече Лем. — А във всяка семка има дърво. Ще намеря друго място да ги посадя.
Това бяха смели думи, но въпреки това той се разрида.
— Няма да ни победят, Калхун — продължи Лем. — В името на който и Бог да са дошли, няма да коленичим пред тях.
— Не бива — отвърна Кал. — Иначе всичко е загубено.
Докато говореше, Лем отмести поглед от лицето му към сганта при колите.
— Трябва да вървим — каза той и натъпка обратно плодовете в джобовете си. — Ще дойдеш ли с мен?
— Не мога, Лем.
— Добре. Научих дъщерите си на твоите стихове. Не ги забравих, така както и ти не си ме забравил…
— Те не са мои — рече Кал. — Те са на дядо ми.
— Сега вече са на всички ни — отвърна Ло. — Засадени са в добра земя…
Изведнъж се чу изстрел. Кал се обърна. Тримата, които гледаха пожара, ги бяха видели, и идваха към тях. Всички бяха въоръжени.
Ло стисна за миг ръката на Кал за сбогом. Последваха още изстрели и те се разделиха. Ло се запъти към мрака, далече от светлината на пожара, но земята беше неравна и само след няколко крачки той падна. Кал се спусна към него, последван от нова серия изстрели.
— Остави ме… — извика Ло. — За Бога, тичай!
Опитваше се да събере плодовете, изпаднали от джоба му. Когато Кал стигна до него един от изстрелите улучи Ло. Той извика и се хвана за рамото.
Стрелците вече бяха почти стигнали до целта. Не стреляха, за да се забавляват по-добре отблизо. Но когато стигнаха на няколко метра от тях водачът беше повален от нещо, излетяло като ракета от дима. Ударът попадна в главата му и той падна заслепен от бликналата кръв.
Кал успя да види оръжието, което го беше повалило — това беше радио, после мярна де Боно да се промъква през дима към въоръжените мъже. Чуха го — крещеше като дивак. Един от тях стреля към него, но не улучи. Той профуча покрай ловците и изтича към пожара.
Водачът беше притиснал ръка към главата си и ставаше, готов да го преследва. Тактиката на де Боно успя да отвлече вниманието на екзекуторите, но беше направо самоубийствена. Бяха го притиснали срещу стената от горящи дървета. Кал го мярна през дима да пердаши към огъня, убийците се носеха с вой след него. Последва залп, но той го избягна с лекота — нали си беше въжеиграч. Обаче нямаше как да избегне ада отпред. Кал видя как се обърна за миг, за да види дали преследвачите идват, после — какъв идиот — се гмурна в пламъците. Повечето дървета вече бяха само горящи колони, но земята под тях беше нестинарски рай — само гореща пепел и въглени. Въздухът трептеше от горещината, изкривявйки фигурата на де Боно, докато се изгуби между дърветата.