Нямаше време да го оплаква. Смелостта му им беше дала отсрочка, но тя нямаше да продължи дълго. Кал се обърна да помогне на Лемуел. Той обаче беше изчезнал, а на мястото му имаше само петно кръв и няколко плода. Край пожара стрелците още очакваха де Боно, за да го покосят, ако се появи отново. Кал имаше време да се изправи и да огледа пламъците за някакъв знак от въжеиграча. Но нямаше нищо. После се отдръпна от кладата и се запъти към склона, на който се бяха счепкали с де Боно. Но някаква смътна надежда се надигна в него и той се затича, заобикаляйки към отсрещната страна на градината.
Тук въздухът беше по-чист, вятърът отвяваше дима в противоположна посока. Потича отстрани, надяваше се въпреки всичко де Боно да е изпреварил горещината. Някъде по средата ужасеният му поглед попадна на чифт горящи обувки. Подритна ги и тръгна да търси притежателя им.
Чак когато обърна гръб на пламъците видя силуета му, застанал сред високата трева на двеста метра от градината. Русата глава се разпознаваше дори отдалече. Както и хитрата усмивка, но вече по-отблизо.
Веждите и клепачите му ги нямаше, а косата беше доста опърлена. Но беше жив и здрав.
— Как го направи? — попита Кал, когато стигна достатъчно близо, за да го чуе.
— Винаги бих предпочел да поиграя върху огън, вместо на въже — вдигна рамене де Боно.
— Щях да съм мъртъв без тебе — рече Кал. — Благодаря.
Де Боно явно се почувства неудобно от благодарността на Кал. Махна с ръка в отговор, после обърна гръб на пожара и закрачи през тревата, оставяйки Кал да го последва.
— Знаеш ли накъде вървим? — извика Кал след него. Струваше му се, че са тръгнали в друга посока, не в онази отпреди пожара, но не би могъл да се закълне със сигурност.
Де Боно каза нещо, но вятърът отвя думите, а Кал беше твърде уморен за да пита втори път.
Х. НЕЗЕМНИ БЛАЖЕНСТВА
1
Оттук нататък пътуването стана истинско мъчение. Събитията край овощната градина бяха изцедили и последните резерви от сили на Кал. Мускулите на краката му се гърчеха, сякаш всеки момент щяха да бъдат обхванати от спазъм, прешлените в кръста като че ли бяха останали без хрущял и се триеха един в друг. Опита се да не мисли какво би станало, ако изобщо някога стигнеха до Небесната Твърд. И при най-добри условия едва ли двамата с де Боно щяха да се справят с Шадуел. А в сегашното им състояние бяха просто пушечно месо.
От време на време светлината на звездите разкриваше разни чудеса — кръг от камъни, обгърнат в ленти от шепнеща мъгла; нещо като куклено семейство, с еднакви бледи лица, усмихващи се блажено иззад безшумен водопад, — но Кал им хвърляше само бегъл поглед. Единствената гледка, която би го накарала да възкликне от радост в този момент, беше пухен дюшек.
След време обаче дори чудесата намаляха. Де Боно го водеше по тъмен склон, а в тревата около краката им шаваше тих вятър.
Луната се показа през кълбестите облаци и освети като призрак силуета на де Боно нагоре по склона. Кал го следваше послушно като агне, прекалено уморен да задава въпроси.
Постепенно обаче осъзна, че въздишките които чуваше, не бяха само от вятъра. В тях имаше някаква скрита музика, мелодия, която се появяваше и изчезваше отново.
Най-после де Боно спря и рече:
— Чуваш ли ги, Кал?
— Да, чух ги.
— Знаят, че имат гости.
— Това ли е Небесната Твърд?
— Не — отвърна тихо де Боно. — Небесната Твърд остава за утре. Прекалено сме уморени за това. Тази вечер оставаме тук.
— Тук къде сме?
— Не се ли досещаш? Не надушваш ли въздуха?
Усещаше се лек аромат на парфюм — на орлови нокти и разцъфнал през нощта жасмин.
— Не усещаш ли земята?
Почвата под краката му беше топла.
— Това, приятелю, е Венерината планина.
2
Не трябваше да се доверява на де Боно — въпреки геройското му поведение, той си беше напълно ненадежден. Сега бяха изгубили ценно време.
Кал погледна назад за да види дали се вижда пътя, по който бяха дошли, но не — луната се беше скрила в облаците и склонът на планината бе потънал в мрак. Малко встрани се чу смях и Кал повика водача си. Отново се чу смях. Беше твърде лек за да е на де Боно, но не беше съвсем сигурен.