— Къде си? — попита Кал, но нямаше отговор и той тръгна по посока на смеха.
Посрещна го топъл въздух и той стреснато се дръпна назад, но тропическата топлина продължи след него, сладкият аромат изпълваше обонянието му. Това го замая, краката го боляха и имаше опасност да се подгънат под него просто заради удоволствието да се отпуснат.
Малко по-нататък видя друг силует, този път определено беше де Боно, движеше се в мрака. Повика го пак и този път получи отговор. Де Боно се обърна и каза:
— Не се ядосвай, Кукувицо.
Гласът му беше станал някак си сънлив.
— Нямаме време — възрази Кал.
— Не мога нищо… не мога нищо да направя… — гласът на де Боно заглъхваше като слаб радиосигнал. — Тази вечер не мога нищо да правя… освен любов…
Последната дума се стопи във въздуха, а също и де Боно, потъна в тъмнината.
Кал се обърна. Беше сигурен, че де Боно говореше отнякъде по-нагоре по планината, което означаваше, че ако се обърне с гръб натам и тръгне, ще се върне по пътя, по който бяха дошли.
Топлината вървеше с него по обратния път. Ще си намеря нов водач, мислеше си замаяно той, ще си намеря нов водач и ще намеря Небесната Твърд. Имаше среща с някой. С кого? Мислите му се отклоняваха към гласа на де Боно. А, да: Сузана.
Щом името й се оформи в мислите му, топлината около него някак успя да придума крайниците му и го привлече към земята. Не беше сигурен как стана — не се спъна, не го блъснаха — но в следващия миг бе положил глава на земята, а тя, ах, колко приятна беше тя. Беше все едно да се върнеш в леглото при любимата в мразовита утрин. Протегна с удоволствие уморените си крайници, рече си, че ще полежи само колкото да посъбере сили за предстоящите изпитания.
Сигурно щеше да заспи, но чу името си.
Не Кал, дори не Калхун, а:
— Муни…
Не беше гласът на де Боно, а женски глас.
— Сузана?
Опита се да седне, но беше толкова тежък, толкова натежал от праха на пътуването, че не можеше да помръдне. Искаше да отхвърли от себе си тежестта, като змия, която се измъква от изтърканата си кожа, но лежеше неспособен да мръдне дори пръста си, а гласът продължаваше да го вика, заглъхваше и го търсеше някъде по-нависоко.
Искаше да го последва и без предупреждение усети как желанието му се реализира — дрехите се смъкнаха от него и той се понесе над тревата, докосвайки с корема си корема на земята. Не беше сигурен как се движи, защото не усещаше никакво движение в крайниците си, а и не се беше задъхал от усилието. Всъщност чувстваше се напълно лишен от сетива, като че ли беше оставил тялото и дъха си заедно с дрехите.
Със себе си обаче носеше нещо: светлина. Бледа, хладна светлина, която осветяваше тревата и малките планински цветя сгушени в нея, светлина която се движеше толкова близо до него, сякаш се излъчваше от него.
На няколко метра от себе си видя де Боно, заспал на тревата с отворена уста като риба. Приближи се към спящия да го разпита, но преди да стигне до него нещо друго привлече вниманието му. Съвсем близо до мястото, където лежеше де Боно, от тъмната земя излизаха лъчи светлина. Приближи се до тялото на спътника си, светлината му едва не го разбуди, после продължи към новата загадка.
Отговорът беше лесен. В земята имаше няколко дупки. Застана до ръба на едната и надникна. Видя, че цялата планина отвътре беше куха. Под него имаше огромна пещера, а в нея се движеха ярки светлини. Сигурно за тези същества говореше де Боно.
Сега вече подозрението, че е напуснал тялото си някъде по пътя, се затвърди, защото се пъхна в дупката — която не беше достатъчно широка дори за главата му, да не говорим за раменете — и падна надолу в горната част на кухината.
Там увисна във въздуха, загледан в ритуала изпълняван под него.
На пръв поглед изпълнителите като че ли бяха кълба светещ газ, може би около четиридесет, някои големи, други миниатюрни, оцветени от студено пастелено до ярко жълто и червено. Но когато се спусна надолу под купола на пещерата, не поради гравитацията, а просто от желание да разбере нещо повече, Кал видя, че кълбата не бяха празни. Вътре в тях се появяваха форми, като призраци, но с идеални очертания. Тези видения бяха ефимерни, продължаваха най-много няколко секунди, после бяха закривани от бели облаци и на тяхно място изникваха нови конфигурации. Макар че се задържаха само за малко, той успя да разбере какво представляват.
В няколко от сферите видя форми, които наподобяваха човешки зародиш, с огромни глави и увити около тялото нишковидни крайници. Но те бързо изчезнаха — на тяхно място се появи нещо като светлосиньо петно, което превърна кълбото в огромно око. В друго кълбо газовете непрекъснато се деляха, като клетка влюбена в себе си, в трето облаците се въртяха във вихрушка под която се виждаха гора и хълм.