Аз сънувам, помисли си Кал и изведнъж се издигна като мехурче в бутилка — вече не толкова луна, колкото Муни. Куполът на пещерата — смътно осъзна, че прилича на вътрешността на череп — тъмнееше над него и за миг помисли, че ще се разбие в него, но в последния миг въздухът около него просветля и той се събуди с поглед в небето, прорязано от слънчеви лъчи.
На Венерината планина се разсъмваше.
3
Част от съня му се оказа вярна. Наистина беше смъкнал две кожи като змия. Едната — дрехите му — беше пръсната на тревата около него. Другата — натрупаната мръсотия от приключенията — беше измита през нощта, било от росата или от дъжд. Както и да е, сега вече беше съвсем сух — топлината на земята (това също не беше сън) го беше изсушила и дарила с нежен аромат. Чувстваше се нахранен и силен.
Надигна се и седна. Де Боно вече беше на крака, чешеше се по топките и зяпаше към небето: блажено съчетание. На тревата личеше отпечатък от гърба и бедрата му.
— Задоволиха ли те? — намигна той на Кал.
— Да ме задоволят?
— Привиденията. Дадоха ли ти сладки сънища?
— Да.
Де Боно се ухили похотливо.
— Искаш ли да ми разкажеш? — попита той.
— Не знам как да…
— О, спести си скромността.
— Не, просто… аз сънувах, че… че съм луната.
— Какво?
— Сънувах…
— Доведох те до единственото тук, което наподобява на бардак, и ти ми казваш, че си сънувал, че си луната? Странен човек си ти, Калхун.
Вдигна потника си и го нахлузи, клатейки глава невярващо.
— А ти какво сънува? — попита Кал.
— Ще ти кажа някой път — отвърна де Боно. — Като пораснеш достатъчно.
4
Облякоха се мълчаливо, после тръгнаха надолу по лекия наклон на планината.
ХI. СВИДЕТЕЛ
1
Въпреки че денят бе започнал добре за Сузана с чудното й бягство от Хобарт, после положението бързо се влоши. Чувстваше се странно защитена в нощта, с утрото я обхванаха неизразими тревоги.
Някои от тях можеше да назове. Първо фактът, че беше загубила водача си. Имаше само груба представа в коя посока се намира Небесната Твърд, затова реши да върви към Спиралата, която се виждаше ясно по всяко време, и по възможност да пита някой по пътя.
Втората й причина за тревога бяха многото признаци, че събитията във Фугата бързо вземат неблагоприятен обрат. Над долината висеше гъст облак дим, и въпреки че през нощта бе валял дъжд, на много места още горяха пожари. Докато вървеше се натъкна на няколко останки от полесражения. Една опожарена кола беше кацнала на дърво като стоманена птица, вдигната там може би от взрив, или от свръхестествена сила. Не знаеше какви сили се бяха сблъскали предишната нощ, нито какви оръжия са били използвани, но очевидно борбата е била ужасяваща. С приказките си на пророк Шадуел бе разединил народа на тази някога спокойна земя — беше изправил брат срещу брата. Такива конфликти обикновено бяха най-кръвопролитни. Не трябваше да се изненадва от телата, изоставени на лисиците и птиците, лишени от елементарно уважение и погребение.
Ако имаше частица утешение, което да се извлече от тези сцени, тя беше, че нашествието на Шадуел не бе станало без съпротива. Унищожението на Дома на Капра беше капитална грешка от негова страна. Дори да бе имал някакви шансове да завладее Фугата само с думи, те бяха пропилени чрез този тираничен жест. Сега не можеше да се надява да завземе територии с измама и съблазън. Трябваше или да ги смаже с оръжие, или нищо.
След като сама видя какви поражения могат да нанесат магиите на Виждащите, тя таеше смътна надежда, че въоръженото подтисничество може да бъде отхвърлено. Но какви ли поражения — може би необратими — щяха да бъдат нанесени на Фугата, докато обитателите й извоюват свободата си? Тези гори и поляни не бяха създадени, за да бъдат сцена на жестокости; непознаването на такива ужаси беше част от омайната им сила.
Именно на едно такова място — някога непокварено, а сега белязано от смъртта — тя срещна първия жив човек при пътуването си този ден. То представляваше едно от няколкото загадъчни архитектурни съчетания във Фугата: дузина колони бяха подредени около плитко езеро. На върха на едната от колоните седеше жилест мъж на средна възраст с изтъркано сако. На врата му висеше бинокъл. Когато Сузана се приближи мъжът вдигна глава от тетрадката, в която записваше нещо.
— Търсиш ли някого? — попита той.
— Не.
— Така или иначе, всички са мъртви — рече той спокойно. — Виждаш ли? — Плочките около езерцето бяха изцапани с кръв. Онези, които я бяха пролели лежаха по гръб на дъното, а раните им изглеждаха бели.