— Застреляй я — каза момчето. — Тя е от тях.
— Да не си посмял — обади се един глас отзад. — Аз я познавам.
Тя се обърна — спасителят изрече името й — и видя, кой ли би помислил — Нимрод. Последният път когато се срещнаха, той беше един от участниците в нечестивия кръстоносен поход на Шадуел, говореше само за славното бъдеще. Времето и обстоятелствата го бяха смирили. Беше съвсем окаян, дрехите му разкъсани, лицето измъчено.
— Не ме кори — рече той преди тя да успее да каже нещо.
— Няма — отвърна Сузана. Имаше дни, когато го беше проклинала, но това вече беше минало. — Наистина няма.
— Помогни ми — промълви той изведнъж и приближи към нея. Тя го прегърна. Нимрод скри сълзите си в прегръдката, а останалите ги оставиха и се оттеглиха в прикритията си.
Чак тогава той попита:
— Виждала ли си Джерихо?
— Мъртъв е. Сестрите го убиха.
Той се отдръпна от нея и закри с ръце лицето си.
— Вината не е твоя — каза Сузана.
— Разбрах… — рече тихо той. — Веднага щом започна всичко разбрах, че му се е случило нещо ужасно.
— Не си виновен, че не си видял истината. Шадуел е много добър артист. И казваше онова, което хората искаха да чуят.
— Чакай — каза Нимрод и я погледна. — Искаш да ми кажеш, че Шадуел е Пророка?
— Точно така.
Той поклати леко глава.
— Кукувица — все още не можеше да повярва. — Кукувица.
— Това не значи, че не е силен — предупреди го Сузана. — Той си има свои магии.
— Трябва да се върнем с тебе в лагера — настоя изведнъж Нимрод. — Да говориш с нашия командир преди да тръгнем за Спиралата.
— Трябва да побързаме — рече тя.
Той вече вървеше, водеше я през камънаците, които скриваха бунтовниците.
— Само аз и Аполин останахме живи — каза той по пътя, — от първите събудени. Останалите ги няма. Моята Лилия. После Фреди Камъл. Сега Джерихо.
— Къде е Аполин?
— Последното, което чух беше, че отишла в Царството. Ами Кал? С тебе ли е?
— Трябваше да се срещнем при Небесната Твърд. Но Шадуел вече е тръгнал към Спиралата.
— По далече няма да стигне — каза Нимрод. — Каквито и магии да е откраднал, той си е само човек. А хората кървят.
Всички кървим, помисли си тя, но остави тази мисъл неизречена.
ХII. С ЕДИН ЗАМАХ
1
Смелите думи на Нимрод бяха омаловажени от онова, което завариха в лагера. Приличаше повече на болница, отколкото на военен лагер. Повече от три четвърти от петдесетината бойци, мъже и жени, които се бяха събрали под прикритието на скалите, имаха по някаква рана. Някои все още бяха в състояние да е бият, но мнозина явно бяха на прага на смъртта, утешавани с нежни думи в последните си минути.
В един ъгъл на лагера, положени така, че да не ги виждат умиращите, имаше десетина тела, покрити с импровизирани савани. В друг подреждаха пленените оръжия. Изложбата смразяваше кръвта: картечници, огнехвъргачки, гранати. С тези доказателства последователите на Шадуел бяха дошли готови да унищожат родината си, ако се съпротивлява на освобождението. Срещу тези ужаси, и фанатизма, с който ги използваха, и най-силните магии бяха слаба защита.
Дори и да споделяше съмненията й, Нимрод не го показа, а разказваше непрестанно за победите през изминалата нощ, сякаш се боеше от мълчанието.
— Дори взехме пленници — похвали се той и поведе Сузана към една кална яма между камъните, в която седяха дузина мъже със завързани глезени и китки. Пазеше ги едно момиче с автомат. Бяха жалка сбирщина. Някои бяха ранени, всичките отчаяни, плачеха и си мърмореха нещо, сякаш лъжите на Шадуел вече не ги заслепяваха и осъзнаваха неправдата, която бяха сторили. Сузана ги съжали въпреки самопрезрението им. Познаваше твърде добре силата на измамата, която владееше Шадуел — някога и тя едва не се поддаде. Това бяха негови жертви, не негови съюзници. Беше им продал лъжа, на която не можеха да устоят. Сега, отърсили се от неговите проповеди, не им оставаше нищо друго освен да размислят за кръвта, която бяха пролели, и да потънат в отчаяние.
— Някой говорил ли е с тях? — попита тя Нимрод. — Може би знаят нещо за слабостите на Шадуел.
— Командирът забрани — отвърна Нимрод. — Те са болни.
— Не говори глупости — рече Сузана и слезе в ямата с пленниците. Неколцина обърнаха към нея разтревожените си лица. При вида на лице, на което се виждаше някаква снизходителност, един се разрида високо.
— Не съм дошла да ви обвинявам. Искам само да поговоря с вас.
— Ще ни убият ли? — попита един мъж със засъхнала по лицето кръв.