— Не — отвърна тя. — Ако мога да ги спра.
— Какво стана? — попита друг. Говореше завалено и сънливо: — Идва ли Пророка? — Някой се опита да го накара да млъкне, но той продължи: — Трябва скоро да дойде, нали? Трябва да дойде и да ни отведе в обятията на Капра.
— Няма да дойде — каза Сузана.
— Знаем това — обади се първият. — Поне повечето от нас. Измамиха ни. Той ни каза…
— Знам какво ви е казал. И знам как ви е измамил. Сега ще трябва да поправите стореното, като ми помогнете.
— Не можеш да го победиш — възрази мъжът. — Той има сила.
— Затваряй си устата — прекъсна го този, който беше най-близо до нея. Стискаше една броеница толкова силно, че кокалчетата на пръстите му щяха да изскочат. — Не бива да казваш нищо против него. Той чува.
— Нека чуе — сопна се другият. Нека ме убие, ако иска. Не ми пука. — После се обърна отново към Сузана. — Има демони с него. Виждал съм ги. Храни ги с мъртъвци.
Нимрод, който стоеше зад Сузана и слушаше, сега се намеси:
— Демони? Виждал ли си ги?
— Не — отвърна мъжът с бледото лице.
— Аз съм ги виждал — обади се друг.
— Опиши ги… — нареди му Нимрод.
Сигурно говори за копелетата, помисли си Сузана, пораснали до чудовищни размери. Но докато той продължаваше да разказва каквото знаеше, вниманието й беше привлечено от един пленник, когото не беше забелязала преди. Клечеше в най-мръсната част на ямата с лице към скалата. Беше жена, съдейки по косата, която се спускаше до средата на гърба й, и не беше вързана като останалите, а просто оставена да оплаква съдбата си в мръсотията.
Сузана се провря между пленниците към нея. Когато приближи чу шепот, и видя, че жената бе притиснала устни към камъка и му говореше, сякаш търсеше утешение от него. Сянката на Сузана падна върху скалата и молитвите секнаха. Жената се обърна.
Само миг беше достатъчен на Сузана за да разпознае лицето под засъхналата кръв и екскременти — беше Непорочна. Обезобразеното й лице приличаше на маска от трагическа пиеса. Очите бяха подути от плач, и в тях напираха нови сълзи; косата — разпусната и оплескана с кал. Гърдите й бяха разголени сякаш на показ, и всеки мускул издаваше някакво страхотно объркване. От предишната й властност не бе останало нищо. Беше луда, седнала в собствените си изпражнения.
Сузана беше обхваната от противоречиви чувства. Пред нея трепереше жената убила Мими в леглото й, и участвала в създаването на бедствията, сполетели Фугата. Силата, която стоеше зад трона на Шадуел, източникът на безброй измами и мъки, вдъхновението на Дявола. И все пак не можеше да изпита към Непорочна същата омраза, която изпитваше към Шадуел или Хобарт. Дали защото Непорочна я бе посветила в менструума, макар и неволно, или защото — както винаги бе твърдяла Непорочна — бяха в известен смисъл сестри? Би ли могло това, при други обстоятелства, да бъде и нейна съдба — да се окаже изгубена и луда?
— Не… ме… гледай… — промълви тихо жената. Кръвясалите й очи не показваха с нищо, че са я познали.
— Знаеш ли коя си? — попита я Сузана.
Изражението на жената не се промени.
— Скалата знае — отвърна след малко тя.
— Скалата?
— Скоро ще се превърне в прах. Казах й го, защото е вярно. Ще стане на прах.
Непорочна отвърна поглед от Сузана и погали скалата с разтворена длан. Сузана забеляза, че беше правила това и преди. По камъка имаше струйки кръв, там където бе търкала кожата на дланта сякаш да изтрие линиите от нея.
— Защо ще стане на прах? — попита Сузана.
— Той трябва да дойде — рече Непорочна. — Видях го. Бич Божи. Трябва да дойде, и тогава всички ще станем на прах. — Затърка още по-силно. — Казах го на скалата.
— Ще кажеш ли и на мен?
Непорочна погледна към нея, после пак към скалата. Известно време Сузана си мислеше, че я е забравила, но тя заговори отново, на пресекулки.
— Бич Божи трябва да дойде — продължи тя. — Дори в съня си, той знае. — Ръката й спря. — Понякога почти се събужда. А когато се събуди, всички ще станем на прах…
Опря бузата си на окървавената скала и тихо изхлипа.
— Къде е сестра ти? — попита Сузана.
Въпросът й прекъсна риданията.
— Тука ли е?
— Нямам… сестри — отвърна Непорочна. — В гласа й нямаше и следа от съмнение.
— Ами Шадуел? Помниш ли Шадуел?
— Сестрите ми са мъртви. Всичките станаха на прах. Всичко. Превърнаха се в прах.
Заплака отново, още по-печално.
— Какво те интересува? — поиска да разбере Нимрод, който от няколко секунди бе застанал зад Сузана. — Тя е просто някаква побъркана. Намерихме я сред труповете. Ядеше очите им.