— Знаеш ли коя е тя? Нимрод… това е Непорочна.
Челюстта му увисна от изненада.
— Любовницата на Шадуел. Кълна се.
— Грешиш — не вярваше той.
— Изгубила си е ума, но се кълна, че това е тя. Бяхме една срещу друга преди по-малко от два дни.
— И какво е станало с нея?
— Може би Шадуел…
Жената до скалата повтори името тихо като ехо.
— Каквото и да е станало, тя не бива да е тук, не така…
— По-добре ела да говориш с командира. Можеш да й разкажеш всичко.
2
Изглежда това беше ден на срещи. Първо Нимрод, после Магьосницата, а сега — начело на тази разбита войска — Йоланда Дор, жената която толкова упорито се беше борила против втъкаването някога, когато Домът на Капра още съществуваше.
Тя също се беше променила. Наперената увереност на тази жена беше изчезнала. Лицето й изглеждаше бледо и неприятно, гласът сподавен, беше подтисната. Не си губеше времето в любезности.
— Ако имаш нещо да ми казваш, казвай.
— Една от пленниците… — започна Сузана.
— Нямам време да слушам молби — беше отговорът. — Особено от тебе.
— Това не е молба.
— И така да е, не искам да слушам.
— Трябва, и ще слушаш — ядоса се Сузана. — Забрави чувствата си към мене…
— Не чувствам нищо — рязко отвърна Йоланда. — Съветът сам се обрече. Ти трябваше само да поемеш бремето вместо тях. Ако не беше ти, щеше да бъде някой друг.
Това избухване като че ли й причини болка. Пъхна ръката си под разкопчаното яке, очевидно имаше някаква рана. Когато я извади, по пръстите й имаше кръв.
Сузана продължи да настоява, но вече по-меко.
— Една от пленниците — рече тя, — е Непорочна.
— Вярно ли е това? — Йоланда погледна към Нимрод.
— Вярно е — отвърна Сузана. — Познавам я по-добре от вас. Тя е. Тя е… изгубена, може би полудяла. Но ако успеем да изкопчим нещо смислено от нея, бихме могли да я използваме, за да стигнем до Шадуел.
— Шадуел?
— Пророка. Някога те бяха съюзници, той и и Непорочна.
— Няма да се пазаря с тази Поквара — отсече Йоланда. — Ще я обесим като му дойде времето.
— Поне ме остави да поговоря с нея. Може би ще успея да измъкна нещо.
— След като си е загубила ума, защо да й вярваме? Не. Остави я да пукне.
— Това е пропуснат шанс.
— Не ми говори за пропуснати шансове — рече с горчивина Йоланда. Очевидно нямаше надежда да я убеди. — Тръгваме към Мантията след час. Ако искаш да се присъединиш към нас, направи го. Ако не, гледай си работата.
После обърна гръб и на двамата.
— Хайде — рече Нимрод и си тръгна. Но Сузана остана.
— Ако изобщо има някакъв смисъл — каза тя, — надявам се, че ще имаме възможност да си поговорим, когато всичко това свърши.
— Остави ме на мира — рече Йоланда без да се обръща.
Сузана така и направи.
3
В продължение на няколко минути след като Сузана тръгна от ямата на пленниците, Непорочна седеше потънала в мрака на забравата си. Понякога плачеше. Понякога просто гледаше скалата пред себе си.
Насилието на Шадуел спрямо нея при Небесната Твърд, още повече след унижощението на сестрите й, беше помрачило разсъдъка й. Но дори в този момент не остана сама. Някъде в пустинята на лишения от смисъл разум се срещна отново с оня дух, който така често я бе навестявал в миналото — Бич Божи. Тя, която се чувстваше най-щастлива сред разложението, която правеше огърлици от вътрешностите на мъртвите, и която превръщаше душите им в свои спътници — тя се натъкна в присъствието на това отвратително същество на кошмари, от които се молеше да се събуди.
Той все още спеше — това донякъде беше утешително сред ужасите, които преживяваше — но нямаше да спи вечно. Имаше неизпълнени задачи, незадоволени амбиции. Съвсем скоро щеше да се надигне от леглото и да се запъти да довърши делото си.
И в този ден?
— …всичко на прах… — каза тя на камъка.
Този път камъкът не отговори. Сърдеше се, защото тя бе проявила недискретност, беше разговаряла с жената със сивите очи.
Непорочна се заклати напред-назад на пети, и думите на жената отново се върнаха при нея, измъчваха я. Спомняше си само малко от онова, което тя каза: една фраза, едно име. Или по-скоро, едно точно определено име. То отекваше в главата й като ехо.
Шадуел.
Това беше като сърбеж под кожата, болка в черепа. Искаше да направи дупка в тъпанчето си и да го извади оттам, да го смаже с пета. Заклати се още по-силно, искаше да разкара името, но то не излизаше от главата й.
Шадуел. Шадуел.
Надигаха се и нови имена, попълваха редиците на спомените —
Блудницата.
Вещицата.
Видя ги пред себе си, ясно като скалата, дори по-ясно: сестрите й, горките й, на два пъти заклани сестри.