А под мъртвите им крака виждаше земя — някаква земя, която толкова дълго и уморително беше замисляла да съсипе. Спомни си името й, и тихо го изрече.
— Фугата…
Така я наричаха те, нейните врагове. Колко я обичаха само. Как се бяха борили за нейната безопасност, и при това я бяха наранили.
Докосна скалата с ръка и усети как тя потрепери от допира. После се изправи, а името, което отприщи потока, изпълваше главата й и отмиваше забравата.
Шадуел.
Как можа да забрави любимия й Шадуел? Тя му беше дала магии. А той какво направи в замяна? Предаде я, омърси я. Използва я, докато това отговаряше на целите му, после я захвърли в пустошта.
Но не беше я захвърлил достатъчно далече. Днес тя бе намерила пътя обратно и се връщаше с убийствени новини.
4
Писъците започнаха изведнъж, и ставаха все по-силни. Викове на човек, който не можеше да повярва на очите си, после викове на ужас, каквито Сузана не бе чувала никога преди.
Нимрод вече тичаше пред нея към източника на врявата. Тя го последва и пред нея се разкри гледка на кървав хаос.
— Нападнати сме! — извика Нимрод. Навсякъде тичаха бунтовници, мнозина от тях с нови рани. Земята вече беше покрита с тела, всеки миг падаха нови.
Но преди Нимрод да се впусне в бъркотията, Сузана го хвана за дрехата.
— Бият се един срещу друг! — изкрещя тя за да надвика лудницата.
— Какво?
— Погледни!
Само няколко мига бяха необходими за да се увери в онова, което тя бе видяла. Не приличаше на нападение отвън. Бунтовниците се бяха хванали за гушите. Нямаше милост за никой. Мъжете избиваха мъже, с които само преди няколко мига бяха споделяли цигара. Някои дори се бяха надигнали от смъртното си ложе и блъскаха главите на онези, които се грижеха за тях.
Нимрод се намеси в полесражението и издърпа един от внезапно откачилите, вкопчен в гърлото на друг.
— Какво правите, за Бога? — попита той. Оня продължаваше да се опитва да стигне до жертвата.
— Това копеле! — изкрещя мъжът. — Той изнасили жена ми.
— Какви ги дрънкаш?
— Видях го! Ето там! — и посочи с пръст към земята. — Ето!
— Жена ти не е там! — извика Нимрод и яростно го разтърси. — Не е там!
Сузана огледа полесражението. Същата заблуда, или нещо подобно, беше обхванала всички. Дори докато се биеха, плачеха и се обвиняваха един друг. Бяха видели родителите си стъпкани, жените унижени и децата избити: сега искаха да убият виновниците. След като чу многогласното изражение на заблудата, тя се огледа за причината — тя стоеше на високата скала и оглеждаше кръвопролитието — Непорочна. Косата й беше все така разпусната. Гърдите й още бяха разголени. Но явно вече си беше спомнила коя е. Беше се осъзнала.
Сузана тръгна към нея, вярваше, че менструумът ще я предпази от ужасната магия и мозъкът й няма да се обърка. Така и стана. Въпреки че трябваше да прояви гъвкавост, за да избегне заобикалящата я отвсякъде бруталност, успя да стигне до скалата невредима.
Непорочна като че ли не я виждаше. Отметнала назад глава, оголила зъби в отвратителна жестока усмивка, тя бе насочила цялото си внимание към лудницата, породена от нея.
— Остави ги — извика й Сузана.
Главата й се наклони леко и Сузана усети втренчения поглед на Магьосницата върху себе си.
— Защо правиш това? — рече тя. — Те не са ти направили нищо.
— Трябваше да ме оставиш в пустошта — отвърна Магьосницата. — Ти ме накара да си спомня.
— Тогава направи го заради мен, остави ги на мира.
Зад нея виковете бяха започнали да стихват, замествани от стенанията на умиращите и риданията на онези, които бяха осъзнали заблудата, и откриваха ножовете си забити в сърцата на приятели.
Дали магията беше спряла, защото Непорочна бе свършила най-лошото, или защото отвърна на молбата на Сузана, това беше без значение. Поне смъртта бе спряла своя танц.
За миг всичко утихна, но риданията бяха прекъснати от изстрел. Куршумът удари в скалата между голите крака на Непорочна. Сузана се обърна и видя Йоланда Дор да върви през моргата, която преди време представляваше нейната малка армия, и да се прицелва отново.
Непорочна нямаше желание да се прави на мишена. Вторият куршум също попадна в скалата, Магьосницата се издигна във въздуха и полетя към Йоланда. Сянката й, преминаваща над бойното поле като сянка на гарван, беше смъртоносна. Ранените не можеха да избягат — щом тя ги докоснеше обръщаха лица към подгизналата от кръв земя и издъхваха. Йоланда не чакаше сянката да стигне до нея, а стреля няколко пъти в съществото. Силата която носеше Непорочна във въздуха просто отхвърли куршумите встрани.