Сузана извика на Йоланда да се дръпне, но тя или не чу предупреждението, или не му обърна внимание. Магьосницата се спусна върху нея и я вдигна — менструумът ги обви в светлина — после я хвърли през полето. Тялото й се блъсна с гаден звук в скалата, на която бе стояла Непорочна, и падна разбито на земята.
Никой от оцелелите бунтовници не помръдна за да помогне на своя командир. Стояха вцепенени от ужас, а Магьосницата се носеше на метър над земята през арената от тела и сянката покоси малцината, които не бяха замлъкнали при първото й преминаване.
Сузана знаеше, че и малкият шанс за милост, който бе спечелила от Магьосницата, бе пропилян от атаката на Йоланда: сега тя нямаше да остави нито един жив от онези, които я бяха пленили. Нямаше време да измисли друга защита — запрати живия поглед на менструума към нея. Силата му беше много по-малка от тази на Непорочна, но след като уби Йоланда тя не се пазеше, и ударът я завари неподготвена. Попадна в кръста й и я отхвърли напред. Но само след секунда тя възстанови равновесието си и се обърна към нападателката — още висеше във въздуха като някаква извратена светица. Лицето й не беше гневно, само леко развеселено.
— Искаш ли да умреш? — попита тя.
— Не. Разбира се, че не.
— Не те ли предупредих как ще бъде, сестро? Не ти ли казах? Само мъка, така казах. Само загуби. Така ли е?
Лекото кимване на Сузана не задоволи напълно Магьосницата. Тя въздъхна тихо и продължително.
— Ти ме накара да си спомня — рече тя. — Благодаря ти за това. И в замяна… — тя разтвори дланта си сякаш предлагаше някакъв невидим дар — … твоя живот. — Ръката се стисна в юмрук. — А сега, дългът е изплатен.
При тези думи тя се спусна отново докато краката й стъпиха на твърда земя.
— Ще дойде време — каза тя, оглеждайки телата сред които стоеше, — когато ще се утешаваш в компанията на такива. Както и аз се утешавах. Както и сега се утешавам.
После обърна гръб на Сузана и тръгна. Никой не се опита да я спре — тя се изкачи на скалата и се скри от погледа. Оцелелите просто гледаха, отправили молитва на благодарност към божествата, в които вярваха, че жената от пустошта ги беше подминала.
ХIII. БЕГЪЛ ПОГЛЕД
1
Шадуел не спа добре, но всъщност кандидатите за божества рядко спят добре. С Божествеността идваше и голямото бреме на отговорността. Тогава защо да се изненадва от неспокойните си сънища?
И все пак знаеше, още от времето когато бе наблюдавал Мантията на Спиралата от кулата, че няма от какво да се страхува. Чувстваше как силата скрита зад онзи облак го вика по име, кани го да пристъпи в прегръдките й, и да се преобрази.
Но малко преди разсъмване, когато се готвеше да напусне Небесната Твърд, му съобщиха тревожни вести: силите на Хобарт в Безподобен са били поразени от магии, които са побъркали повечето от хората му. На Хобарт също не му се беше разминало. Когато пристигна около час след пратеника, Инспекторът приличаше на човек, който не вече не е съвсем сигурен в себе си.
Новините от другите места бяха по-добри. Там където войските на Пророка бяха принудили местното население да се бие с нормални средства, те бяха победили. Само когато войниците не бяха нанесли незабавен удар, Виждащите намираха пролука да задействат магиите си, и в такива случаи резултатите бяха същите като в Безподобен: хората или изгубваха разсъдъка си, или се събуждаха от евангелисткия фанатизъм и се присъединяваха към врага.
Сега този враг се събираше при Тясното Сияние, предупреден от слухове или от магии, че Пророкът възнамерява да влезе в Спиралата, и се готвеше да защитава до смърт целостта й. Броят на защитниците възлизаше на няколко стотици, но те едва ли представляваха армия. Съобщенията гласяха, че те са невъоръжени, неорганизирани старци, жени и деца. Единственият проблем беше моралната страна на унищожението им. Но той беше решил, когато антуражът му напусна Небесната Твърд на път за Спиралата, че такива морални съображения вече не го касаят. Много по-голямо престъпление би било да пренебрегне призива, който чу от Мантията.
Когато настъпи момента, а това щеше да стане скоро, той ще призове копелетата, и ще ги остави да изядат врага, с децата и всичко останало. Нямаше да се огъне.
Божествеността го зовеше и той тръгна с лека стъпка да се преклони пред собствения си олтар.
2
Усещането за физическо и душевно благополучие, което Кал изпита при събуждането си на Венерината планина, не отслабна докато слизаха с де Боно по склона към Небесната Твърд. Но хубавото му настроение скоро бе помрачено от възбудата на пейзажа наоколо: тревожно, но необяснимо безпокойство се излъчваше от всеки лист и стрък трева. Откъслечните птичи песни звучаха дрезгаво — по-скоро като тревожни сигнали, отколкото като музика. Дори въздухът бръмчеше край главата му, сякаш за пръв път осъзнаваше вестите, които разнасяше.