Бяха стигнали на около двеста метра от битката — грохотът от изстрели, викове, рев на двигатели, беше оглушителен — когато тя видя за пръв път Шадуел. Беше си намерил кон — огромно, злобно чудовище, което можеше да бъде само някое от децата на Блудницата, пораснало до размерите на гаден възрастен звяр — и сега седеше на раменете му, оглеждайки бойното поле.
— Пазят го — обади се Нимрод до нея. Имаше и други зверове, човешки и не толкова човешки, които образуваха кръг около Пророка. — Ще отвлечем вниманието им, доколкото можем.
По едно време, докато наближаваха Спиралата, настроението на Сузана се бе повишило, въпреки обстоятелствата. Или може би подари тях, защото този сблъсък обещаваше да бъде последен — войната, която щеше да сложи край на всички войни — и след това нямаше да има нощи, в които да сънува загуби. Но този момент бързо премина. Сега, докато се взираше през дима във врага си, изпитваше само безнадеждност.
Това чувство се засилваше с всяка крачка. Накъдето и да погледнеше, виждаше само жалки или отблъскващи неща. Ясно беше, че борбата вече е загубена. Защитниците на Спиралата бяха смазани от превъзхождащия брой и оръжията на противника. Повечето бяха избити, а труповете им служеха за храна на съществата на Шадуел. Останалите, колкото и смели да бяха, вече не можеха да удържат Търговеца от неговата плячка.
Веднъж бях дракон, помисли си тя, докато се взираше в Пророка. Ако успееше да си спомни как се чувстваше тогава, може би пак щеше да се превърне в дракон. Но този път нямаше да има колебание, нито миг съмнение. Този път щеше да унищожава.
2
Пътят към Спиралата отведе Кал през територия, която си спомни от пътуването с рикшата, но нейните двусмислици бяха побягнали пред армията на нашествениците, или пък се бяха скрили в хитрите си глави.
Чудеше се какво ли бе станало със стареца, когото срещна в края на пътуването? Дали бе станал жертва на мародерите? Дали не бяха му прерязали гърлото, докато е защитавал своето малко кътче от Страната на чудесата? Най-вероятно никога нямаше да узнае. През последните няколко часа хиляди трагедии бяха разтърсили Фугата — съдбата на стареца беше само част от големия ужас. Около тях един свят се превръщаше в прах и пепел.
Отпред се виждаше причинителят на тези безчинства. Кал вече виждаше Търговеца в центъра на клането, триумфът озаряваше лицето му. Тази гледка го накара да забрави всякаква мисъл за безопасност. Следван от де Боно, той се хвърли във водовъртежа на битката.
Между труповете нямаше и педя свободно пространство, колкото повече се приближаваше към Шадуел, толкова по-силна ставаше миризмата на кръв и горяща плът. В мелето скоро изгуби де Боно, но това вече нямаше значение. Главната му цел трябваше да бъде Търговеца, всякакви други съображения отпадаха. Може би точно тази целенасоченост му помогна да се промъкне жив през кръвопролитието, въпреки че куршуми бръмчаха навсякъде като мухи. Самото му безразличие беше нещо като блаженство. Онова което не забелязваше, на свой ред не забелязваше него. И така мина невредим през центъра на битката, докато се озова на десетина метра от Шадуел.
Огледа мъртвите в крака си за някакво оръжие и взе един автомат. Шадуел слизаше от звяра, който яздеше, и обръщаше гръб на полесражението. Между него и Мантията бяха останали само шепа защитници, и те вече падаха. Само след няколко секунди щеше да влезе в Спиралата. Кал вдигна автомата и го насочи към Пророка.
Но преди да успее да натисне спусъка, нещо се надигна от пира край него и се нахвърли върху него. Едно от децата на Блудницата, захапало парче плът между зъбите си. Би могъл да се опита да го убие, но го позна и се разколеба. Съществото което изтръгна автомата от ръцете му беше същото, което едва не го уби в склада — собственото му дете.
Беше пораснало, извисяваше се почти с цял ръст над Кал. Но въпреки размерите си, не беше никак бавно. Пръстите му се протегнаха към него мълниеносно, и той ги избегна на косъм, хвърляйки се сред труповете, а то несъмнено възнамеряваше да го остави там завинаги.
Отчаяно потърси падналото оръжие, но преди да го намери детето се спусна отново, мачкайки с тежестта си телата, по които стъпваше. Кал се опита да се изтъркаля встрани, но звярът беше твърде бърз и го хвана за косата и за гърлото. Вкопчи се в труповете, търсеше опора да се задържи, но пръстите му се плъзгаха по лицата с отворени уста, и изведнъж се оказа като дете в прегръдките на собственото си чудовищно поколение.