Обезумелият му поглед мярна за миг Пророка. Последните защитници на Мантията бяха мъртви. Шадуел беше на няколко метра от облачната стена. Кал се бореше със звяра докато костите му изпукаха, но без полза. Този път детето смяташе да приключи с отцеубийството. Последният дъх на Кал беше упорито изтласкван от дробовете му.
Решен на крайност той задра мръсното огледало пред себе си и видя през дима как буци плът се откъснаха от детето. Бликна нещо синьо — като плътта на майка му — студът от него го свести и той заби пръсти още по-дълбоко в лицето на звяра. Размерите му бяха пораснали, но за сметка на издръжливостта. Черепът беше тънък като вафлена кора. Кал сви пръстите си на кука и дръпна. Звярът изрева и го пусна. Мръсотията от вътрешността му бликна навън.
Кал се изправи тъкмо навреме — де Боно го викаше. Погледна по посока на вика, осъзнавайки смътно, че земята под него трепери а онези които можеха, бягаха от бойното поле. Де Боно държеше в ръцете си брадва. Хвърли я към Кал — копелето, макар и с пробита глава, пак се нахвърли върху него.
Оръжието не стигна до него, но Кал прескочи телата за миг и го грабна, после се обърна и посрещна звяра с удар отстрани, който разкъса хълбока му. Туловището изпусна някаква воняща материя, но детето не падна. Кал замахна отново и разшири раната, после пак. Този път звярът притисна ръце към раната и наведе глава да огледа пораженията. Кал не се поколеба. Вдигна брадвата и я стовари върху черепа на детето. Острието разцепи главата до врата и копелето се сгромоляса напред, а брадвата остана забита в тялото му.
Кал се огледа за де Боно, но въжеиграчът не се виждаше никъде. През дима не се виждаха живи същества, нито Виждащи, нито Кукувици. Битката беше свършила. Оцелелите и от двете страни се бяха оттеглили, и имаше защо. Треперенето на земята се беше усилило сякаш беше готова да се разтвори и да погълне полесражението.
Погледна към Мантията. В облака зееше прорез с разкъсани ръбове. Отвъд — мрак. Шадуел, разбира се, беше изчезнал.
Без колебание и без да мисли за последствията, Кал тръгна препъвайки се през опустошението към облака, и влезе в мрака.
3
Сузана видя отдалече как приключи борбата на Кал с копелето и щеше да стигне до него навреме за да му попречи да влезе сам в Спиралата, но трусовете които разтърсваха Тясното Сияние предизвикаха внезапна паника сред войските на Шадуел. В бързината им да се доберат до безопасно място едва не убиха Сузана, тя се оказа по-близо до смъртта, отколкото по време на боя. Тичаше срещу тълпата, през дима и бъркотията. Докато въздухът се проясни и тя се ориентира, Шадуел вече беше слязъл от коня и изчезнал в Спиралата, следван от Кал.
Тя извика след него, но земята продължаваше да се гърчи и гласът й се изгуби сред грохота. Огледа се за последен път и видя Нимрод да помага на един ранен да се измъкне от Сиянието, после тръгна към облачната стена, в която изчезна Кал.
Косата й настръхна — силата на това, пред което стоеше, беше неизмерима. Имаше голяма вероятност вече да бе унищожила онези безрасъдни смелчаци, които бяха дръзнали да нарушат границите й, но не можеше да бъде сигурна, и докато имаше и най-малко съмнение, трябваше да действа. Кал беше там, и независимо дали е жив или мъртъв, тя трябваше да иде при него.
Шепнейки името му като спомен и молитва, Сузана го последва в живото сърце на Страната на чудесата.
Девета част
В СПИРАЛАТА
„По стъпките ни следва ново съвършенство.“
I. НАРУШИТЕЛИ
1
В световете винаги има скрити други светове.
В Царството на Кукувиците — Килима; в Килима — Фугата във Фугата — светът от книгата на Мими, а сега този — Спиралата.
Но нищо от онова, което бе видяла по страниците, или на местата, които бе посетила, не би могло да подготви Сузана за това, което откри зад Мантията.
От една страна, въпреки че докато прекрачваше през завесата от облаци й се струваше, че от другата страна я очаква само нощ, мракът се оказа илюзия.
Пейзажът на Спиралата се осветяваше от кехлибарена фосфоресцираща светлина, която извираше от самата земя под краката. Това обръщане на понятията за горе и долу съвсем обърка равновесието й. Като че ли светът се беше преобърнал и тя ходеше по небето. А истинското небе? То беше друго чудо. Облаците летяха ниско, вътрешността им беше в непрекъснато движение, сякаш при най-малката провокация щяха да залеят с дъжд от мълнии беззащитната й глава.