Сузана измина няколко крачки и погледна назад, просто да се увери, че знае обратния път. Но вратата и бойното поле в Тясното Сияние отвъд бяха вече изчезнали, облакът беше не завеса, а стена. Стомахът й се сгърчи в паника. Тя го успокои с мисълта, че не е сама. Някъде напред беше Кал.
Но къде? Независимо че светлината от земята беше достатъчно ярка, за да вижда къде ходи, тя — и фактът, че пейзажът бе толкова пуст — се бяха наговорили да превърнат разстоянията в безмислица. Не беше сигурна дали вижда на двадесет метра пред себе си, или на двеста. Както и беше, докъдето й стигаше погледа не се виждаше нито следа от човешко присъствие. Можеше само да следва интуицията си и да се надява, че върви в правилна посока.
И изведнъж, ново чудо. В краката й се появи пътека, или по-скоро две пресичащи се пътеки. Въпреки че земята беше спечена и суха — така че нито стъпките на Шадуел, нито тези на Кал бяха оставили следи, там където бяха стъпвали нашествениците, земята като че ли вибрираше. Поне такова беше първото й впечатление. Но докато следваше пътя им, истината стана очевидна: почвата, край пътеката по която бяха поели преследвача и преследвания, никнеше.
Сузана спря и приклекна, за да се увери в това явление. Очите не я лъжеха. Земята се напукваше и жълто-зелени филизи се провираха през пукнатините със сила, която съвсем не отговаряше на размерите им — растежът беше толкова бърз, че можеше да го наблюдава. Дали това не беше някакъв сложен защитен механизъм от страна на Спиралата? Или пък тези пред нея бяха донесли в стерилния свят семена, които тукашните магии бързо бяха подтикнали към живот? Погледна назад. И нейният път бе белязан по същия начин, кълновете тъкмо се показваха, докато другите по стъпките на Кал и Шадуел — с преднина може би около минута — вече достигаха височина около десетина сантиметра. Единият от кълновете се развиваше като папрат, друг имаше шушулки, трети беше бодлив. При този темп на растеж след час щяха да бъдат вече дървета.
Колкото и изумително да беше това зрелище, тя нямаше време да го изучава. Продължи напред по следите от напъпил живот.
2
Въпреки че беше ускорила крачка и почти тичаше, все още нямаше никакъв знак от двамата, които следваше. Разцъфналата пътека беше единственото доказателство, че са минали оттук.
Скоро й се наложи да тича отстрани на пътеката, тъй като растенията никнеха с нарастваща бързина и се развиваха не само нагоре, но и встрани. Колкото по-големи ставаха, толкова по-ясно ставаше, че нямат почти нищо общо с флората на Царството. Дори да бяха поникнали от семена, донесени от човешките стъпки, магиите тук ги бяха преобразили съществено.
Всъщност приличаха на толкова на джунгла, колкото на някакъв подводен риф, най-малкото защото изумителните им размери ги караха да се люлеят като раздвижвани от морски прилив. Цветовете и формите бяха безкрайно разнообразни — нито едно не приличаше на съседното. Единственото общо помежду им беше желанието за растеж, за плодотворност. Облаци ароматен прашец се пръскаха сякаш издишвани, пулсиращи цветове обръщаха глави си към облаците, като че ли светкавиците бяха храна за тях, корени плъзваха под краката с такава сила, че земята трепереше.
И все пак в този изблик на живот нямаше нищо заплашително. Нетърпението беше просто нетърпение на новородените. Те растяха заради удоволствието от растежа.
Някъде вдясно от нея се чу вик, или нещо подобно на вик. Кал ли беше? Не, не личеше пътеката да се разделя. Отново го чу — нещо средно между ридание и въздишка. Невъзможно беше да го пренебрегне, независимо от мисията си. Обеща си да се отклони съвсем за кратко, и последва звука.
Разстоянията тук бяха толкова измамни. Измина може би не повече от двадесет метра от пътеката и във въздуха се появи източника на звука.
Беше растение, първото живо нещо, което видя встрани от пътя, и то притежаваше същото многообразие от форми и ярки цветове. На големина беше колкото малко дърво, а сърцевината му представляваше възел от клони, толкова сложен, че тя си помисли че сигурно няколко растения са поникнали на едно и също място. Дочу шумолене в обсипаните с цвят клони и сред извитите като серпентини корени, но не можеше да види съществото, чиито призив я бе довел тук.
Но все пак нещо се виждаше: възелът в средата на дървото, почти скрит от листата, беше човешки труп. Ако изобщо имаше нужда от допълнителни доказателства, те се виждаха ясно. Парчета от хубав костюм висяха от клоните като смъкнати кожи от змии-екзекутори; обувка, разцепена на ивици. Дрехите бяха накъсани, за да може флората да поеме мъртвата плът — там където кръвта бе изтекла, бе поникнал зелен живот. Краката на трупа се бяха превърнали в дърво и от тях излизаха възлести корени, от вътрешностите изригваха нови кълнове.