Нямаше време да стои и да гледа, трябваше да свърши работата си. Обиколи веднъж дървото и тъкмо щеше да се върне към пътеката, когато видя две живи очи да я гледат втренчено от листата. Сузана изпищя. Очите примигнаха. Тя протегна колебливо ръка и разгърна клонките.
Главата на мъжа, когото бе сметнала за мъртъв, беше завъртяна почти обратно, в черепа му зееше широка пукнатина. Но навсякъде от раните бе поникнал обилен живот. Обраслата с мъх уста, от която течеше мъзга, беше обградена от брада, буйна като свежа трева, от бузите стърчаха клонки обсипани с цветчета.
Очите я наблюдаваха внимателно и тя усети докосването на влажни пипалца, протегнати да разгледат лицето и косата й.
После хибридът си пое дъх, разклащайки цветовете, и изрече една дълга, тиха дума:
— Аивлисм.
Това името му ли беше? Когато превъзмогна изненадата си, тя отвърна, че не го разбира.
То като че ли се намръщи. От цветната корона се посипаха венчелистчета. Гърлото запулсира и повтори с гъргорене думата, този път разделена на срички:
— Аг ив ли съм?
— Дали си жив? — сега вече тя разбра. — Разбира се. Разбира се, че си жив.
— Мислех, че сънувам — отвърна съществото и очите му за момент престанаха да я оглеждат, после пак се спряха на нея. — Че съм мъртъв, или че сънувам. Или и двете… В един момент… тухли летяха във въздуха, счупиха ми главата…
— В къщата на Шърман?
— Аха. Ти си била там?
— Търга. Ти си би на Търга.
То се засмя и смехът му я погъделичка по бузата.
— Винаги съм искал… да бъда вътре… — продължи той. — …вътре в…
Чак сега тя разбра какво се беше случило. Въпреки че беше доста странно, като си помисли — странно? направо беше невероятно — това същество беше от групата на Шадуел, доколкото разбираше. Наранен, или може би убит при разрушаването на къщата, по някакъв начин се бе озовал в Спиралата, а тя бе преобразила потрошеното му тяло според своите представи в разцъфнало дърво.
Сигурно на лицето й беше проличала тревогата за неговото състояние, защото филизите потръпнаха, проявявайки разбиране.
— Значи не сънувам — рече хибридът.
— Не.
— Странно — отвърна той. — Мислех, че сънувам. Като че ли съм в рая.
Не беше сигурна дали правилно чу.
— В рая?
— Никога не съм се и надявал… че животът може да бъде такова удоволствие.
Сузана се усмихна. Филизите се успокоиха.
— Това е Страната на чудесата — каза хибридът.
— Наистина ли?
— Ами да. Близо сме до мястото, където е започнало Втъкаването близо до Храма на Стана. Тук всичко се преобразява, всичко става. Аз? Аз бях загубен. Виж ме сега. Какъв съм само!
Като го чу да се хвали така, тя се сети за приключенията си в книгата, как в онази ничия земя между думите и света всичко се преобразяваше и ставаше нещо ново, а нейните мисли, събрани в омразата си тези на Хобарт, бяха подхранвали това състояние. Тя беше основата за вътъка. Мисли от различни глави се пресичаха и създаваха при сблъсъка си реално място.
Всичко беше част от същата процедура.
Това знание беше неустановено, тя търсеше някакво уравнение, което да може да изрази наученото, за да може да го приложи. Сега обаче имаше по-належащи въпроси от висшата математика на въображението.
— Трябва да вървя — рече тя.
— Разбира се.
— Тук има и други хора.
— Видях ги — каза хибридът. — Минаха отгоре.
— Отгоре?
— На път за Стана.
3
На път за Стана.
Тя се върна обратно към пътеката с подновен ентусиазъм. Фактът, че един от купувачите съществуваше в Спиралата, очевидно приет от силите тук — дори радушно приет — и даваше надежда, че самото присъствие на някой нарушител не беше достатъчно, за да се разруши Спиралата. Очевидно бяха надценили чувствителността й. Тя беше достатъчно силна да се справи с нашествениците по свой неповторим начин.
Кожата започна да я сърби, а в корема си усещаше някакво безпокойство. Опита се да не мисли много за значението на всичко това, но докато следваше пътеката, раздразнението нарасна. Въздухът вече се сгъстяваше — светът около нея потъмняваше. Това не беше мракът на нощта, който води със себе си съня. Полумракът гъмжеше от живот. Можеше да усети вкуса му, сладко-кисел. Виждаше го, макар и вглъбена мислите си.
Беше изминала само няколко крачки, когато нещо пробяга пред краката й. Погледна надолу и видя едно животно — невероятна кръстоска между катеричка и стоножка, с блеснали очи и неизброими крака, да се провира между корените. А това същество не беше единственото. Гората беше обитаема. Животни не по-малко многобройни и забележителни от растенията, изскачаха от шубраците, променяха се още в движение, докато се провираха наоколо, жадни за приключения.