А откъде идваха — от растенията. Флората беше породила своя фауна, пъпките разцъфтяваха в насекоми, плодовете се покриваха с кожи и люспи. Едно растение се разтвори и от него литна трепкащ облак пеперуди, в някакъв трънак птици пляскаха с криле, от дънера на дърво извираха като съзнателно потекла мъзга бели змии.
Въздухът вече беше станал толкова гъст, че би могла да го разреже с нож, нови същества пресичаха пътя й на всяка крачка и се скриваха в тъмнината. Някакъв далечен роднина на броненосците се затътри пред нея, три варианта на тема маймуни минаха и заминаха, златно куче притича сред цветята. И така нататък, и така нататък.
Сега знаеше защо я сърби кожата. Тя изгаряше от желание да се присъедини към тази игра на промени, да се хвърли във врящото гърне и да намери някаква нова форма. Тази идея почти съблазни и разума й. Сред такива весели изобретения изглеждаше невъзпитано да се придържа само към една анатомия.
Всъщност с времето може би щеше да се поддаде на тези изкушения на плътта, но от мъглата пред нея се показа някаква сграда: обикновена тухлена постройка, която мярна за миг преди въздухът да я скрие отново. Колкото и обикновена да изглеждаше, тя би могла да бъде само Храма на Стана.
Пред нея пикира огромен папагал, говорещ на няколко езика едновременно, после пърхайки изчезна. Сузана се затича. Златното куче беше решило да тръгне с нея, дишаше тежко по петите й.
Изведнъж я блъсна ударна вълна. Идваше откъм сградата. Силата й сгърчи живата мембрана на въздуха и разтресе земята. Сузана беше отхвърлена сред коренищата, които мигновено се опитаха да я включат в плетеницата си. Тя ги отмести и стана. Било от допира до земята, или от енергийната вълна от Храма, но изведнъж изпадна в нещо като припадък. Въпреки че стоеше на едно място, цялото й тяло сякаш танцуваше. Това беше най-подходящата дума. Всяка нейна частица, от клепачите до мозъка на костите, беше обладана от ритъма на силата там — ударите му принуждаваха сърцето й да бие в нов такт, кръвта й забързваше, после забавяше движението си, мислите й се издигаха и спускаха шеметно.
Но това беше само плътта. Другата анатомия — изумителното тяло, раздвижено от менструума — не се подчиняваше на тукашните сили — или пък беше в такова съзвучие с тях, че го бяха оставили да върши своята си работа.
Тя беше в него сега — нареждаше му да пази краката й от корените и главата й — да не би да й поникнат крила и да отлети. Той я успокои. Тя бе била дракон, и пак се беше преобразила, нали? Тук беше същото.
Да, същото е, отвърнаха страховете й. Това е работа на костите и плътта, драконът беше изцяло в мислите й.
Още ли не си разбрала? попитаха в отговор, няма разлика.
Отговорът още ехтеше в главата й, когато дойде втората ударна вълна — и този път не беше petit mal, а с пълна сила. Земята под нея зарева. Сузана отново се затича към Храма, грохотът се усилваше, не измина и пет метра когато ревът прерасна в трясък на разбиващи се камъни — вдясно от нея е отвори зигзагообразна пукнатина, вляво друга, и още една.
Спиралата се разкъсваше.
II. ХРАМЪТ
1
Въпреки че Шадуел имаше голяма преднина пред Кал, гъстият въздух на Спиралата не го скриваше. Сакото на Търговеца беше като фар, и Кал го следваше възможно най-бързо, доколкото му позволяваха разтрепераните крака. Борбата с копелето го беше отслабила, но все още беше в по-добра форма от него и непрекъснато скъсяваше разстоянието помежду им. На няколко пъти видя Шадуел да се обръща назад, намръщен и разтревожен.
След всичките преследвания и кръстоносни походи, зверове и армии, сега бяха останали само двамата, надбягваха се към целта, която никой от тях не можеше ясно да определи. Най-после бяха равни.
Или поне така си мислеше Кал. Чак когато стигнаха до Храма, Търговецът се обърна и се изправи срещу него. Или пръстите, или въздухът, бяха смъкнали маската от лицето му — той вече не беше Пророка. Парчета от илюзията висяха по брадата му и около косата, но това определено беше мъжът, който Кал срещна за пръв път в къщата с духовете на Рю Стрийт.
— Не се приближавай повече, Муни — нареди той.
Беше останал без дъх и думите едва се чуваха. Светлината от земята го правеше да изглежда гадно.
— Не искам да проливам кръв — каза той на Кал. — Не и тук. Около нас има сили, които няма да приемат това.