Кал се спря. Докато слушаше Шадуел усети някакво движение под краката си и като погледна надолу видя между пръстите му да поникват кълнове.
— Върни се, Муни — повтори Шадуел. — Съдбата ми не е свързана с тебе.
Кал слушаше Търговеца с половин ухо. Внезапният растеж под краката му го заинтригува, забеляза че продължаваше по земята по стъпките на Шадуел чак до него. Голата земя изведнъж беше създала всевъзможни растения, които растяха с невероятна скорост. Шадуел също ги беше забелязал и рече с приглушен глас:
— Съзидание. Виждаш ли това, Муни? Чисто съзидание.
— Не ни е тук мястото — отвърна Кал.
Шадуел се ухили като откачен.
— На тебе не ти е тук мястото — поправи го той. — С това съм съгласен. Но аз цял живот съм чакал този момент.
Едно амбициозно растение изригна от земята под крака на Кал и той отстъпи встрани за да му направи място. Шадуел възприе движението като нападение. Разтвори сакото си. За миг Кал си помисли, че ще опита стария номер, но решението беше много по-просто. Търговецът извади пистолет от вътрешния си джоб и го насочи към Кал.
— Казах вече, че не искам да проливам кръв. Затова, върни се, Муни. Хайде. Хайде! Обратно откъдето си дошъл, или ще ти пръсна мозъка.
Говореше сериозно, Кал не се съмняваше ни най-малко. Вдигна ръце пред гърдите си и рече:
— Чух те. Тръгвам.
Но още преди да мръдне се случиха три неща, бързо едно след друго. Първо, нещо прелетя над главите им, почти скрито в облаците притиснали покрива на Храма. Шадуел погледна нагоре и Кал използва възможността — спусна се към него, протегнал ръка да избие пистолета.
Третото нещо беше изстрелът.
На Кал му се стори, че видя как куршумът излетя от цевта последван от стълб дим, видя го как проряза разстоянието между пистолета и тялото му. Движеше се бавно, като в някаква кошмарна екзекуция. Но той реагира още по-бавно.
Куршумът го блъсна в рамото и го отхвърли назад — Кал падна сред цветя, които преди тридесет секунди не съществуваха. Видя капки кръв да се издигат над главата му, като че ли се бяха запътили към небето. Не обърна внимание на тази загадка. Енергията му стигаше само за един проблем в момента, и животът трябваше да бъде най-важното.
Вдигна ръка към раната — ключицата му беше счупена. Притисна длан към дупката, за да спре кръвта, и болката прониза цялото му тяло.
Над него облаците се въртяха с грохот, или пък нещо трещеше в главата му? Изпъшка и се обърна настрани да види какво прави Шадуел. Болката почти го заслепи, но той се мъчеше да фокусира погледа си върху сградата.
Шадуел влизаше в Храма. На прага нямаше охрана, само една арка от тухли, и той изчезна под нея. Кал бавно коленичи и се подпря на едната ръка — другата притискаше рамото му — после стана и тръгна залитайки към Храма, за да попречи на победата на Търговеца.
2
Онова, което Шадуел каза на Муни, беше вярно: не желаеше да пролива кръв в Спиралата. Тук витаеха тайните на Съзиданието и Унищожението. Ако търсеше доказателство за този факт, беше го видял под краката си — приказно плодородие, което носеше със себе си обещание за внушително разложение. Такава беше природата на всяка размяна — нещо се придобива, нещо се губи. Той беше търговец и бе усвоил този урок още на младини. Сега се стремеше да стигне отвъд тази търговия, да бъде недосегаем. Това бе състоянието на боговете. Те бяха неизменни, имаха вечен смисъл, не можеха да бъдат разглезени от рано, нито пък да им показват чудеса, а после да им ги отнемат. Бяха вечни, постоянни, и вътре в тази непретенциозна цитадела той щеше да се присъедини към техния партенон.
Вътре беше тъмно. От светещата земя навън не бе останала и следа — само един изпълнен със сенки коридор. Подът, стените и таванът бяха направени от същите голи тухли, без мазилка помежду им. Той пристъпи няколко крачки, опипвайки с пръсти стената. Сигурно и това беше илюзия, но изпитваше странно усещане докато вървеше: като че ли тухлите се триеха една в друга, както първата му любовница беше скърцала със зъби насън. Дръпна ръката си от стената и приближи към първия завой в коридора.
На ъгъла попадна на едно приятно откритие. Някъде напред имаше източник на светлина — вече нямаше да се препъва в тъмното. Коридорът продължаваше още около четиридесет и пет метра, после пак зави под прав ъгъл.
Навсякъде все същите безинтересни тухли, но по средата на пътя се изправи пред втора арка, и като мина под нея се озова отново в подобен коридор, само че той беше два пъти по-къс от първия. Тръгна по него. Светлината ставаше все по-ярка, отново последва завой и пак празен коридор, завой и втори коридор, а в него още една врата. Вече разбра замисъла на архитекта. Храмът не беше една сграда, а няколко, разположени една в друга: кутия, в която имаше по-малка, и в нея още по-малка.