Това го изнерви. Мястото приличаше на лабиринт. Може би елементарен, но въпреки това създаден да обърква, или да забави. Отново чу скърцането на стените и си представи как цялата конструкция надвисва над него, а той не може да намери пътя навън и стените го смилат на кървав прах.
Но сега вече не можеше да се върне, не и след като тази светлина го изкушаваше да завие зад следващия ъгъл. Освен това дочуваше шум отвън: странни, неразбираеми гласове, сякаш обитателите на някакъв забравен зверилник кръстосваха из Храма, драскаха по стените и тропаха по покрива.
Нямаше друг избор, освен да продължава. Беше продал живота си за един поглед в Божественото, нямаше къде да се върне, очакваше го само горчиво поражение.
Тогава напред, и да вървят по дяволите последствията.
3
Кал стигна на метър от Храма, но силите го напуснаха.
Вече не можеше да контролира краката си, не го държаха. Спъна се, протегна дясната си ръка за да не се удари много силно, и падна на земята.
Изпадна в безсъзнание, и беше благодарен за това. Бягството обаче продължи само няколко секунди, мракът се надигна и той отново се озова в реалността — гадеше му се от болка. Но сега вече — не за пръв път във Фугата — лишеният му от кръв мозък беше загубил представа дали сънува, или го сънуват.
Спомни си, че подобна неопределеност изпита за пръв път в овощната градина на Лемуел Ло: събуди се от съня за живота, който бе живял, и се озова в рая, който очакваше че може да види само насън. И после, по-късно, на Венерината планина, или под нея — в живота на планетите — бе изживял хилядолетие в онзи въртящ се свят, за да се събуди остарял само с шест часа.
Сега отново същия парадокс на прага на смъртта. Нима се беше събудил, за да умре? Или умирането беше истинското пробуждане? Мислите се въртяха в спирала, в центъра беше мрак и той се носеше към този мрак, все по-уморен и по-уморен.
Главата му се отпусна на земята, тя трепереше под него и той отвори очи за да погледне отново към Храма. Видя го обърнат наопаки, покривът седеше сред основа от облаци, а ярката земя блестеше около него.
Парадокс след парадокс, помисли си той, и отново затвори очи.
— Кал.
Някой го викаше.
— Кал.
Раздразнен, че го викат по този начин, той отвори неохотно очи.
Над него се беше навела Сузана. Изричаше името му, задаваше и някакви въпроси, но отпуснатото му съзнание не ги разбираше.
В отговор рече:
— Вътре. Шадуел…
— Дръж се — каза тя. — Разбираш ли ме?
Допря ръката му до лицето си. Беше студена. После се наведе и го целуна, а някъде дълбоко в съзнанието си той си спомни, че това се беше случвало и преди: той лежеше на земята и тя му даваше любов.
— Тук съм — рече той.
— Така е по-добре — кимна Сузана и тръгна към вратата на Храма.
Този път той не затвори очи. Какъвто и сън да го очакваше след живота, щеше да отложи това удоволствие докато не види отново лицето й.
III. ЧУДОТО НА СТАНА
Навън трусовете ставаха все по-силни. Вътре обаче цареше някакво тревожно спокойствие. Сузана тръгна по тъмните коридори. Сърбежът в тялото й беше намалял след като излезе от вихъра и попадна в окото на урагана.
Някъде напред имаше светлина. Тя зави зад ъгъла, после зад следващия, намери врата в стената и влезе през нея в друг коридор, празен като предишния. Светлината беше все така мъчително далече. Като че ли щеше да се покаже зад ъгъла, малко по-нататък, още малко.
Менструумът беше притихнал в нея, сякаш се боеше да се покаже. Дали това не беше естествено уважение от страна на едно чудо към по-голямо от него? Ако беше така, тук магиите се бяха скрили твърде умело — нищо по коридорите не издаваше тяхното присъствие или сила: имаше само неизмазани тухли. С изключение на светлината. Тя все така я привличаше през нови врати и коридори. Сузана разбра, че сградата е изградена като руска матрьошка, съдържаше в себе си други сгради. Светове, скрити в други светове. Не могат да се смаляват до безкрайност, рече си тя. Или пък могат?
Още зад следващия ъгъл намери отговор, или поне част от него — някаква сянка падна върху стената и някой извика:
— Какво, за Бога?
За пръв път откакто влезе тук усети земята да вибрира. От тавана се посипа тухлен прах.
— Шадуел — изрече тя.
Стори й се, че видя как двете срички — Шад Уел — се понесоха по коридора към следващата врата. За миг си спомни нещо: как Джерихо бе изразил любовта си към нея — думата превърната в реалност.