Сянката на стената помръдна и изведнъж Шадуел застана пред нея. От Пророка не беше останала и следа. Лицето му беше подпухнало и бледо — приличаше на риба, изхвърлена на брега.
— Изчезнало е — промълви той.
Трепереше от главата до петите. Капки пот украсяваха лицето му като перли.
— Всичко е изчезнало.
Дори и да се беше страхувала някога от този човек, сега всякакъв страх изчезна. Маската я нямаше и той изглеждаше смешен. Но думите му я учудиха. Какво беше изчезнало? Тръгна към вратата, от която излезе той.
— Ти… — рече той и затрепери още по-силно. — Ти си го направила.
— Нищо не съм направила.
— А, да…
Когато стигна на метър от него той протегна ръце и лепкавите му ръце внезапно я хванаха за гърлото.
— Там няма нищо! — изкрещя той, дърпайки я към себе си.
Хватката му целеше да я нарани, но менструумът не й се притече на помощ. Можеше да се отскубне от него само със силата на мускулите си, но тя не беше достатъчна.
— Искаш ли да видиш? — крещеше той в лицето й. — Искаш ли да видиш как бях измамен? Ще ти покажа!
Помъкна я към вратата и я блъсна в стаята — в сърцето на Храма: самата светая светих, където се създаваха чудесата на Спиралата източникът на енергия, който толкова дълго бе обединявал многото светове на Фугата.
Стаята беше около петнадесет квадратни метра, направена от същите голи тухли като останалата част на Храма, и беше висока. Сузана погледна нагоре и видя на тавана нещо като капандура, отворена към небесата. Облаците които се въртяха около покрива на Храма хвърляха надолу млечнобял отблясък, сякаш мълниите на Спиралата се зараждаха в утробата на неспокойния въздух там горе. Но освен облаците имаше и нещо друго, което се движеше. Погледът й мярна някаква фигура в ъгъла на тавана. Не успя да разбере какво беше това — Шадуел се приближи към нея.
— Къде е? — попита той. — Къде е Стана?
Тя огледа светилището и забеляза, че не беше съвсем празно. Във всеки от четирите ъгъла седеше по една фигура, втренчена в центъра на стаята. Тръпка пробягна по гърба й. Въпреки че седяха изправени на столовете с високи облегалки, четиримата отдавна бяха мъртви. Плътта им обвиваше костите като мръсна хартия, дрехите им висяха на изгнили парцали.
Нима пазителите са били избити по местата си, за да могат крадците да отмъкнат Стана необезпокоявани? Така изглеждаше. Но в позите им нямаше нищо, което да подсказва, че са умрели от насилствена смърт, а и не можеше да повярва, че това омагьосано място би допуснало кръвопролитие. Не, тук се беше случило нещо друго — а може би все още продължаваше — нещо важно, което тя и Шадуел още не можеха да разберат.
Той продължаваше да си мърмори, оплакванията му постепенно заглъхваха. Тя го слушаше с половин ухо — повече я интересуваше предмета, който видя в средата на пода. Там лежеше кухненският нож, който Кал беше донесъл в Залата на Търга преди много, много месеци — най-обикновен домашен инструмент, който погледът помежду им по някакъв начин бе привлякъл в Килима, точно на това място, в абсолютния център на Фугата.
Като го видя, парчетата на гатанката започнаха да се събират в главата й. Тук, където се пресичаха погледите на пазачите, лежеше ножът, който друг поглед — между нея и Кал — беше заредил със сила. Той беше попаднал в тази стая и по някакъв начин бе прерязал последния възел, създаден от Стана — и тогава Килимът бе освободил тайните си. Всичко това беше много добре, но пазачите бяха мъртви, а Стана, както повтаряше Шадуел, беше изчезнал.
— Ти си го направила — изръмжа той. — Знаела си през цялото време.
Сузана не обърна внимание на обвиненията му, в главата й се оформяше нова мисъл. Ако магията наистина беше изчезнала, тогава защо менструумът продължаваше да се крие?
Докато мислеше по въпроса, ядът на Шадуел го подтикна да я нападне.
— Ще те убия! — изкрещя той.
Атаката я свари неподготвена, блъсна я в стената. Дъхът й изскочи и преди да успее да се защити пръстите на Шадуел я стиснаха за гърлото, тежестта на тялото му я притискаше като в капан.
— Крадлива кучка — беснееше той. — Ти ме измами!
Вдигна ръце да го отблъсне, но вече нямаше сили. Опитваше се да си поеме дъх, отчаяно се бореше за глътка въздух, дори да беше смрадливия дъх на Шадуел, но хватката на гърлото не допускаше и частица до нея. Ще умра, помисли си тя, ще умра гледайки това ужасно лице.
В този миг обърнатите й нагоре очи забелязаха движение на тавана и някакъв глас каза:
— Станът е тук.
Ръцете на Шадуел се отпуснаха. Той се обърна и погледна нагоре.