Непорочна висеше над тях, разперила ръце като парашутист при свободно падане.
— Помниш ли ме? — попита тя Шадуел.
— Боже Господи.
— Липсваше ми, Шадуел. Въпреки, че не беше любезен.
— Къде е Стана? Кажи ми.
— Няма Стан — отвърна тя.
— Но нали каза…
— Станът е тук.
— Тогава къде? Къде?
— Няма Стан.
— Ти си откачила — изкрещя той. — Или има, или няма!
Магьосницата се усмихна отгоре като череп.
— Ти си откачения — рече спокойно тя. — И не разбираш, нали?
— Защо не слезеш? — каза по-меко Шадуел. — Заболя ме врата.
Непорочна поклати глава. Сузана виждаше, че й е много трудно да виси така във въздуха — като използваше свои магии тук, тя се противопоставяше на неприкосновеността на Храма. Но летеше въпреки каноните, решена да напомни на Шадуел колко земен е той.
— Страхуваш се, така ли? — рече Шадуел.
Усмивката на Непорочна не трепна.
— Не се страхувам — отвърна тя и се понесе надолу към него.
Пази се от него, опита се да й внуши Сузана. Въпреки че Магьосницата беше сторила ужасни неща, Сузана не желаеше да я види погубена от дяволските намерения на Шадуел. Търговецът обаче стоеше лице в лице срещу нея и не помръдваше. Каза само:
— Стигнала си тук преди мене.
— Почти те бях забравила — отвърна Непорочна. Гласът й вече не беше рязък, а пълен с въздишки. — Но тя ми напомни — и погледна към Сузана. — Хубава услуга ми направи, сестро. Припомни ми моя враг.
Погледът й отново се насочи към Шадуел.
— Ти ме накара да полудея — рече тя. — И аз те забравих. Но сега си спомням.
Изведнъж усмивката и въздишките изчезнаха. Сега имаше само гибел и ярост.
— Спомням си много добре.
— Къде е Стана? — попита Шадуел.
— Винаги си бил толкова буквален — отвърна с презрение Непорочна. — Наистина ли очакваше да намериш нещо? Още един предмет, който да притежаваш? Това ли е твоята Божественост, Шадуел? Притежанието?
— Къде е шибания стан?
Тогава тя се засмя, но този път звукът който излезе от гърлото й нямаше нищо общо с удоволствието.
Присмехът й пречупи Шадуел — той се нахвърли върху нея. Тя обаче не се остави да я докоснат ръцете му. Когато се опита да я хване, на Сузана й се стори, като че ли цялото й съсипано лице се разцепи и силата бликна от него. Това някога може би бе менструума — онази студена, блестяща река, в която Сузана се беше потопила по повелята на Непорочна — но сега представляваше един прокълнат и мръсен поток, извиращ от раните като гной. И все пак имаше сила. Шадуел бе захвърлен на земята.
Над главите им облаците запратиха мълнии към покрива, блестящата като скалпел светлина смрази сцената. Само след миг сигурно щеше да последва и убийственият удар.
Но такъв не последва. Магьосницата се поколеба, мръсната сила изтичаше от лицето й, и в този миг ръката на Шадуел сграбчи кухненския нож.
Сузана извика, за да я предупреди, но Непорочна или не чу, или предпочете да не й обърне внимание. Шадуел се изправи с мъка на крака, жертвата имаше време да го повали, но пропусна този миг, и той заби ножа в корема й — удар на касапин, който разтвори широка рана.
Най-после тя сякаш разбра, че той иска смъртта й, и реагира. Лицето й заблестя отново, но преди искрата да се превърне в пламък ножът на Шадуел я разпра чак до гърдите. Вътрешностите се изсипаха от зейналата рана. Непорочна изпищя и отметна глава назад, освободената сила плисна напразно по стените на светилището.
Стаята мигновено се изпълни с грохот, който идваше сякаш едновременно и от тухлите, и от вътрешността на Непорочна. Шадуел пусна окървавения нож и се опита да избяга от престъплението си, но жертвата се пресегна и го дръпна към себе си.
Огънят беше изчезнал от лицето на Магьосницата. Тя умираше, и то бързо. Но дори в последните си мигове го държеше здраво. Докато грохотът се усилваше тя дари на Шадуел прегръдката, която винаги бе отказвала, и раната й омърси сакото му. Той извика от отвращение, но тя не го пускаше. Бореше се с нея и накрая успя да се освободи — блъсна я и се отдръпна, залитайки, гърдите и корема му бяха целите в кръв. Погледна още веднъж към нея и тръгна към вратата, стенейки от ужас. На прага се обърна и погледна Сузана.
— Не исках… — вдигна ръце и между пръстите му потече кръв. — Не бях аз…
Думите му бяха по-скоро молба, отколкото отрицание.
— Това беше магия! — извика той. Очите му се напълниха със сълзи. Не от мъка, разбра тя, а от внезапен справедлив гняв.
— Мръсна магия! — изпищя Шадуел. Земята се разтресе от това отрицание на победата й.
Не изчака покрива да падне на главата му, а хукна от стаята преследван от все по-силния грохот.