Сузана погледна към Непорочна.
Въпреки страхотната рана, тя още не беше мъртва. Подпираше се на една от стените, с една ръка търсеше опора в тухлите, а с другата придържаше вътрешностите си.
— Проля се кръв — рече тя, и още един трус, още по-силен от предишните, разчлени основите на сградата. — В Храма на Стана се проля кръв.
Усмихна се с нейната си ужасна, изкривена усмивка.
— С Фугата е свършено, сестро… — промълви тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Дойдох тук с намерението да пролея кръвта му и да унищожа Спиралата. Но изглежда, моята кръв се проля. Няма значение. — Гласът й отслабваше. Сузана се приближи, за да я чува по-добре. — в края на краищата е същото. С Фугата е свършено. Ще стане на прах. Всичко на прах…
Непорочна се отблъсна от стената. Сузана протегна ръка да я подкрепи. От допира дланта й изтръпна.
— Те са изгнаници завинаги — каза Непорочна, и макар че беше слаба, гласът й тържествуваше. — Фугата свършва дотук. Заличена, все едно, че никога не е съществувала.
Краката й се огънаха. Тя отблъсна Сузана и се опря на стената. Ръката й се отпусна, вътрешностите изпълзяха навън.
— Сънувах някога… — продължи тя, — … ужасна пустота…
Спря да говори и се смъкна надолу по стената, косата й се закачаше по тухлите.
— …пясък и пустош. Това сънувах. Пясък и пустош. Ето ги сега.
Сякаш за да потвърди думите й, грохотът стана апокалиптичен.
Доволна от усилията си, Непорочна се свлече на земята.
Сузана погледна към изхода. Тухлите на Храма се триеха една в друга все по-яростно. Какво повече можеше да направи тук? Тайните на Стана я бяха победили. Ако остане, щеше да бъде погребана под развалините. Не й оставаше нищо друго, освен да се измъква докато все още може.
Но когато тръгна към вратата два лъча светлина, тънки като молив, прорязаха прашния въздух и спряха върху ръката й. Яркостта им я стъписа. Още по-изумителен беше източникът им. Излизаха от очите на единия от пазачите. Сузана отстъпи от пътя на светлината и лъчите попаднаха върху отсрещния труп — от него също бликна светлина, после от главата на третия, и на четвъртия.
Непорочна не виждаше всичко това.
— Станът… — прошепна тя, почти бездиханна.
Пресичащите се лъчи ставаха все по-ярки, тревожният въздух бе успокоен от гласове, които тихо шепнеха някакви думи, неопределени, почти като музика.
— Закъсняхте — рече Магьосницата, вече не на Сузана, а на мъртвия квартет. — Вече не можете да я спасите.
Главата й клюмна напред.
— Твърде късно… — повтори тя.
По тялото й премина тръпка. Освободено от духа, то падна. Непорочна лежеше мъртва в кръвта си.
Въпреки предсмъртните й думи, силите тук продължаваха да градят. Сузана се отдръпна към вратата, за да освободи напълно пътя на лъчите. Сега вече нищо не им пречеше и те незабавно удвоиха яркостта си, а от точката на пресичане във всички посоки бликаха нови лъчи. Шепотът изпълнил стаята изведнъж придоби нов ритъм, думите, макар и още непознати за нея, се носеха като мелодична поема. Те и светлината по някакъв начин образуваха една система, магиите на четирите Рода — Ая, Ло, Ий-ми и Бабу — работеха заедно: словесната музика акомпанираше на втъкания танц на светлината.
Това беше Станът, разбира се. Това беше Станът.
Нищо чудно, че Непорочна се беше изказала с презрение за буквализма на Шадуел. Магията можеше да въздейства на физическите неща, но тя не се намираше в тях. Тя беше в думите, които бяха израз на мисълта, и в движението, което беше проява на мисълта, в системата на Втъкаването и пресъздаването на мелодията, всичко това беше мисъл.
И все пак, по дяволите, това осъзнаване не беше достатъчно. В края на краищата тя си беше само Кукувица, и дори да реши всичките загадки на света, това нямаше да помогне да смекчи гнева на оскверненото място. Можеше само да гледа как гневът на Стана разкъсва Фугата и всичко в нея.
В отчаянието си тя си помни за Мими, която я бе въвела в това приключение, но беше умряла твърде рано, преди да я подготви напълно за него. Сигурно дори и тя не би могла да предвиди това: разпадането на Фугата, и Сузана в сърцето й, неспособна да му помогне.
Светлините продължаваха да се сливат и размножават, лъчите бяха вече толкова плътни, че би могла да ходи по тях. Спектакълът я беше хипнотизирал. Чувстваше, че би могла да ги гледа вечно, и никога да не й омръзнат сложните плетеници. А те ставаха все по-сложни, по-плътни, и накрая тя беше сигурна, че няма да останат затворени между стените на светилището, а ще изригнат навън…
… във Фугата, където трябваше да иде и тя. Навън, където лежеше Кал, да го утеши доколкото може преди вихъра.