Тази мисъл я наведе на друга. Може би Мими бе знаела, или се е бояла, че накрая ще останат само Сузана и магията — и че може би в края на краищата старицата бе оставила някакъв знак.
Тя бръкна в джоба си и извади книгата. Тайните на скритите народи". Не беше необходимо да разгръща книгата за да си спомни посвещението на първата страница:
Онова, което човек си представя, не бива никога да губи.
Беше е опитвала неведнъж да схване смисъла, но разумът й не можеше да го проумее. Сега се отказа от аналитичното мислене и остави по-проницателната чувствителност да я води.
Светлината на Стана беше толкова ярка, че я заболяха очите и тя излезе от светилището. Откри, че лъчите търсеха пролуки между тухлите — или пък разяждаха стените — и се промъкваха навън. Коридорът бе прорязан от тънки като игли светлинни линии.
Като мислеше и за книгата в ръката й, и за собствената си безопасност, тя тръгна по обратния път: врати и коридори, врати и коридори. Дори външните коридори не бяха защитени от вълшебството на Стана. Лъчите бяха проникнали през три плътни стени и с всеки миг ставаха все по-широки. Докато вървеше между тях почувства как менструумът се раздвижва в нея за пръв път, откакто беше влязла в Спиралата. Но не се надигна към лицето й, а към ръцете, които държаха книгата, и сякаш я зареждаше с енергия.
Онова, което човек си представя…
Музиката се усилваше, лъчите ставаха все повече.
… не бива никога да губи.
Книгата ставаше по-тежка, по-топла, като живо същество в ръцете й. А в нея имаше толкова сънища. Тя беше нещо от хартия и мастило, но там един друг свят чакаше да бъде освободен. Може би не един, а множество от светове, защото както бяха доказали с Хобарт с присъствието си между страниците, всеки любител на приключенията си представяше приказките по свой начин. Съществуваха толкова Диви Гори, колкото и читатели, готови да скитат из тях.
Вече беше излязла в третия коридор. Целият Храм се беше превърнал в кошер от светлина и звуци. Тук имаше толкова много енергия, която очакваше да бъде насочена нанякъде. Дано да успее да бъде катализаторът, който ще използва силата й за добро, вместо за разрушение.
Главата й беше пълна с картини, или части от тях:
— тя и Хобарт в гората на тяхната приказка, разменяха си кожите и въображението;
— тя и Кал в Залата на Търга, погледът им беше двигателят, който въртеше ножа над Килима.
И накрая, пазачите в стаята на Стана. Осем очи, които дори в смъртта имаха сила да разтъкат Килима. И… да го създадат отново?
Отведнъж се затича. Не защото се страхуваше покривът да не падне на главата й, а защото последните детайли от загадката ставаха разбираеми, а тя имаше толкова малко време.
Възстановяването на Фугата не можеше да се извърши от сам човек. Разбира се, че не. Никоя магия не можеше да се направи сама. Същността се криеше в размяната. Затова Родовете пееха, танцуваха и тъчеха: магията им разцъфваше между хората: между изпълнители и зрители, между онези които създаваха, и онези които се възхищаваха.
И нима не действаше някаква магия между мислите й и книгата, която държеше? Очите обхождаха страниците и потъваха в сънищата на нечия душа? Това беше като любов. Или по-скоро любовта беше най-висшата й форма: мислите оформяха мисли, виденията описваха пируети по тънките нишки между влюбените.
— Кал!
Премина през последната врата и се хвърли във вихъра навън.
Светлината от земята бе придобила цвета на рана — синьо-черна и пурпурна. Небето отгоре се гърчеше, готово да повърне вътрешностите си. След музиката и изящната геометрия на светлината в Храма, тя изведнъж се озова в хаоса.
Кал се беше подпрял на стената на Храма. Лицето му беше бяло, но беше жив.
Сузана коленичи до него.
— Какво става? — попита той, изтощението забавяше думите.
— Нямам време да ти обясня — тя го погали по лицето. Менструумът заигра по бузата му. — Трябва да ми вярваш.
— Да.
— Добре. Трябва да мислиш вместо мене, Кал. Мисли за всичко, което можеш да си спомниш.
— Да си спомня…?
Докато той се чудеше, от прага на Храма към тях пропълзя като пратеник пукнатина, широка цяла педя. Вестите, които носеше, бяха мрачни. Като я видя, Сузана изпита съмнение — как ли би могло да се спаси нещо от този хаос? Небето сипеше гръмотевици, прах и мръсотия се вдигаха от пукнатините, плъзнали навсякъде.
Тя се помъчи да се концентрира върху онова, което бе осъзнала в коридорите. Опита се да задържи представата за Стана в главата си. Пресичащите се лъчи. Мисли над и под мислите. Съзнания, които изпълват празнотата със споделени спомени и споделени мечти.