— Мисли за всичко, което можеш да си спомниш за Фугата — помоли го тя.
— Всичко?
— Всичко. Всички места, които си видял.
— Защо?
— Вярвай ми! — рече тя. — За Бога, Кал, вярвай ми. Какво си спомняш?
— Само отделни неща.
— Каквото и да е. Всяка малка подробност.
Притисна дланта си към лицето му. Той гореше, но книгата в другата й ръка беше още по-гореща.
Неотдавна бе споделила съкровени мисли с най-големия си враг, Хобарт. Сигурно можеше да сподели и знанията си с този мъж, чиято доброта беше обикнала.
— Моля те… — промълви тя.
— За тебе… — отвърна той, сякаш разбрал най-после чувствата й към него, — … всичко.
И мислите тръгнаха. Усети ги как се вливат в нея, как текат през нея — тя беше проводник, менструумът беше поток понесъл неговите спомени. Във въображението си тя виждаше картини само от онова, което той бе видял и изпитал тук във Фугата, но това бяха добри и хубави неща.
Овощна градина; светлина от огън; плодове; танцуващи хора; пеещи. Път; поле; де Боно и въжеиграчите. Небесната Твърд (стаи пълни с чудеса); рикша; къща, и един мъж застанал на стъпалата. Планина и планети. Повечето неща идваха твърде бързо и тя не успяваше да ги разбере, но нейното възприятие на онова, което той бе видял не беше важно. Тя беше само част от кръга — както някога в Залата на Търга.
Усети как зад гърба й лъчите проникнаха през последната стена, сякаш Станът идваше да я посрещне и да предостави своя преобразяващ гений мигновено на нейно разположение. Нямаха много време. Ако пропуснеше тази вълна, друга нямаше да има.
— Продължавай — рече тя на Кал.
Той беше затворил очи и от него продължаваха да се леят образи. Беше си спомнил повече, отколкото тя се надяваше. И тя на свой ред добавяше картини и звуци към потока…
Езерото; Домът на Капра; гората; улиците на Безподобен…
… връщаха се съвсем ясно, и тя усещаше как лъчите ги поемат и понасят бързо по пътя си.
Страхуваше се, че Станът ще отхвърли намесата й, но не стана така, той сля своята сила с тази на менструума, и преобразяваше всичко което тя и Кал си спомняха.
Сузана не можеше да контролира тези процеси. Те бяха извън възможностите й. Можеше само да бъде част от обмена на информация между смисъла и магията, и да вярва, че силите които действат, разбират намеренията й по-добре от самата нея.
Но силата зад гърба й ставаше твърде мощна, тя вече не можеше да насочва енергиите й. Книгата беше толкова гореща, че не можеше да я държи, а Кал трепереше под дланта й.
— Достатъчно! — рече тя.
Кал веднага отвори очи.
— Не съм свършил.
— Казах достатъчно.
При тези думи цялата конструкция на Храма се затресе.
— Боже Господи — промълви Кал.
— Време е да вървим — каза Сузана. — Можеш ли да ходиш?
— Разбира се, че мога.
Тя му помогна да стане. Отвътре се носеше грохот — стените една след друга капитулираха пред гнева на Стана.
Не изчакаха да видят последният трус, а се отдалечиха от Храма. Край главите им свистяха парчета тухли.
Кал удържа на думата си — можеше да върви, макар и бавно. През опустошената земя, която трябваше да пресекат, така или иначе не биха могли да тичат. На идване тук властваше Съзиданието, обратният път беше белязан от тотално Разрушение. Флората и фауната, поникнали по стъпките на нарушителите, сега бързо се разпадаха. Цветята и дърветата повяхваха, смрадта на разложението се разнасяше от беснеещите ветрове, които фучаха из Спиралата.
Светлината от земята бе помръкнала, пейзажът тънеше в полумрак, замъглен от прах и разни боклуци понесени във въздуха. В тъмнината се чуваше рев на животни — земята се отваряше и поглъщаше съществата, създадени от нея само преди няколко минути. Онези които не загиваха там, където се бяха появили, имаха още по-жестока съдба — силите, които ги бяха създали, разкъсваха децата си. Навсякъде се виждаха бледи, подобни на скелети неща — издъхващи останки на съществата, някога изпълнени с живот. Някои от тях обръщаха очи към Кал и Сузана, търсеха надежда или помощ, но те не можеха да им предложат нищо.
Двамата се мъчеха да избегнат пукнатините, които зейваха внезапно в земята под краката им. Вървяха препъвайки се, прегърнати, с наведени глави под непрестанната градушка, която Мантията изсипваше сякаш за да доведе страданията им докрай.
— Колко още? — попита Кал.
Спряха и Сузана се взря напред: не беше сигурна дали не се въртят в кръг. Светлината под краката им беше почти изгаснала. Тук-там проблясваше за миг, но само за да освети някоя жална картина: последните мигове на великолепието, което присъствието им тук беше изложило на опасност.