— Ето там! — рече изведнъж тя и посочи през завесата от градушка и прах. — Виждам светлина.
Тръгнаха пак, бързаха доколкото им позволяваше разлагащата се земя. При всяка стъпка краката им затъваха все по-дълбоко в блатото от гниеща материя, където все още мърдаха останки от живот — наследниците на Райската градина; — червеи и хлебарки.
Но в края на тунела се виждаше ясна светлина. Сузана отново я зърна за миг през прашния въздух.
— Погледни, Кал.
Той вдигна глава, макар и с усилие.
— Вече не е далече. Още няколко крачки.
Тялото му натежаваше все повече, но прорезът в Мантията бе достатъчен, за да им даде сили за последните няколко метра по несигурната земя.
Най-после излязоха на светло, сякаш последните конвулсии на Спиралата ги изплюха от вътрешността й.
Отдалечиха се от Мантията, но не изминаха много и Кал рече:
— Не мога… — и се струполи на земята.
Сузана коленичи до него и взе главата му в скута си. Огледа се за помощ. Чак тогава видя последиците от събитията в Спиралата.
Страната на чудесата беше изчезнала.
Великолепията на Фугата бяха разкъсани, останките им се изпаряваха пред очите й. Води, дървета и камъни; плътта на живи животни и мъртви Виждащи; всичко изчезваше, сякаш никога не бе съществувало. Няколко останки се задържаха, но не задълго. Спиралата се тресеше и гърмеше, последните следи от земята на Фугата се превърнаха в дим и нишки, после се стопиха във въздуха. Всичко беше ужасно бързо.
Сузана погледна назад. Мантията също се смаляваше, сега вече нямаше какво да крие. Отстъплението й разголи опустошената земя — прах и натрошени скали. Дори гръмотевиците стихваха.
— Сузана!
Обърна се и видя де Боно да идва към тях.
— Какво стана вътре?
— По-късно — отвърна тя. — Първо трябва да намерим помощ за Кал. Ранен е.
— Ще взема кола.
Кал отвори очи.
— Изчезнала ли е? — прошепна той.
— Не мисли за това сега — рече Сузана.
— Искам да знам — настоя той с изненадваща упоритост и се помъчи да седне. Сузана знаеше, че няма да се успокои, и му помогна.
Той изстена като видя опустошението наоколо.
Групички от Виждащите и неколцина от хората на Хобарт пръснати сред тях, стояха в долината и по склоновете на хълмовете, безмълвни и неподвижни. Бяха останали само те.
— Ами Шадуел? — попита Кал.
— Не знам — вдигна рамене Сузана. — Той избяга от Храма преди мене.
Рев на автомобилен двигател, подкаран с пълна газ, прекъсна разговора. Де Боно се приближаваше с една от колите на нашествениците през мъртвата трева и спря на няколко крачки от тях.
— Аз ще карам — каза Сузана след като положиха Кал на задната седалка.
— Какво ще кажем на докторите? — рече Кал с отслабнал глас. — В мен има куршум.
— Ще му мислим като стигнем — отвърна Сузана. Де Боно с неохота отстъпи мястото зад волана и тя тъкмо сядаше, когато някой я извика. Нимрод тичаше към колата.
— Къде отивате? — запита той.
Тя посочи към Кал.
— Приятелю, — рече той като го видя — изглеждаш зле обработен. — Опита се да се усмихне, но очите му се напълниха със сълзи.
— Свърши се — рече той и се разплака. — Унищожена е. Хубавата ни страна… — Избърса очите и носа си с опакото на ръката. — Какво ще правим сега?
— Ще се махнем от унищожението — отвърна Сузана. — Колкото е възможно по-бързо. Все още имаме врагове…
— Вече няма значение — прекъсна я той. — Фугата изчезна. Всичко, което някога сме имали, е изгубено.
— Но сме живи, нали? А докато сме живи…
— Къде ще идем?
— Ще намерим място.
— Сега ти трябва да ни водиш — каза Нимрод. — Само ти остана.
— По-късно. Първо трябва да помогнем на Кал…
— Да, разбира се — беше хванал ръката й и не искаше да я пусне. — Ти ще се върнеш, нали?
— Разбира се.
— Ще поведа останалите на север — рече Нимрод. — През две долини. Ще те чакаме там.
— Тогава тръгвайте. Не губете време.
— Няма да забравиш, нали? — промълви той.
Би могла да разсее съмненията му със смях, но това напомняне беше достатъчно. Докосна мокрото му от сълзи лице, накара го да почувства менструума в пръстите й.
Чак когато се отдалечиха, тя осъзна, че може би го беше благословила.
IV. ШАДУЕЛ
Търговецът избяга от Спиралата още когато започваше разпадането на Фугата отвън. Затова не само никой не попречи на бягството му, но и никой не го видя. Докато тъканта на родината им се разкъсваше отвсякъде, никой не обърна внимание на раздърпаната, изцапана с кръв фигура, която се отдалечаваше залитайки през хаоса.
Само веднъж му се наложи да спре и да намери някакво място в бъркотията, за да облекчи разбунтувалия си стомах. Повърна върху някога хубавите си обувки и изгуби още малко време да ги почисти с шепа листа, които започнаха веднага да се изпаряват в ръцете му.