Магия! Сега изпитваше само отвращение от нея! Фугата го беше подлъгала с обещанията си. Размахваше пред него тъй-наречените си вълшебства докато той — жалка Кукувица — накрая бе заслепен напълно. После го беше повела във весел танц. Накара го да се преоблече в чужда кожа, накара го да лъже и манипулира: всичко това заради любовта към лъжите й. А те си бяха лъжи, сега вече го беше разбрал. Щом протегна ръце да прегърне плячката си, тя се изпари, отказа да бъде притежавана, остави го да поеме вината.
Обаче фактът, че му бе необходимо толкова време да осъзнае, че е бил използван, беше положително доказателство за неговата невинност. Не искаше да навреди на никое живо същество, а само да донесе истина и стабилност в това място, болезнено лишено и от двете. На усилията му отвърнаха с измама и заговори. Тогава в какво можеше да го обвини историята, освен в наивност, но това беше простим грях. Не, истинските злодеи в тази трагедия бяха Виждащите, владетели на магиите и безумието. Именно те бяха изопачили добронамерената му амбиция до неузнаваемост, и така си бяха навлекли всички тези ужаси. Мрачният път на разрушението завърши в Спиралата — а той, жертва на обстоятелствата — бе принуден да извърши убийство.
Премина през разлагащата се Фуга и започна да се изкачва, напускайки долината. По склона вятърът носеше по-чист въздух, и това го накара да се засрами. Той вонеше на страх и безсилие, а въздухът на море. Вдишвайки го разбра, че в тази чистота се крие единствената му надежда да запази разсъдъка си.
Отвратен от състоянието си, Шадуел съблече окървавеното сако. То беше екскремент: покварено и покваряващо. Когато го беше приел от Магьосницата, бе направил първата си грешка: то беше породило всички последвали погрешни стъпки. Отвращението ме го накара да се опита да скъса хастара, но той устоя на силата му и затова Шадуел просто смачка сакото и го хвърли високо във въздуха. То се издигна малко, после падна по каменистия склон, повличайки след себе си лавина от камъчета, и накрая спря проснато като безкрак самоубиец. Най-после беше там, където му беше мястото по начало — в праха.
Там им е мястото и на Виждащите, помисли си той. Но те оцеляха. Измамата беше в кръвта им. Въпреки че териториите им бяха унищожени, той предполагаше, че са скрили някой и друг трик. Докато бяха живи тези осквернители, Шадуел нямаше да може да заспи спокойно. Те го бяха превърнали в глупак и касапин, и сега вече нямаше друг лек за него, освен да ги изтреби до крак.
Застанал на хълма, загледан надолу към долината, той усети освежителния полъх на нова цел. Беше излъган и унижен, но поне беше жив. Битката още не бе приключила.
Тези чудовища си имаха един враг. Непорочна често го сънуваше и говореше за пустошта, където той живее.
Бич Божи, така го наричаше тя.
След като щеше да унищожава Виждащите, имаше нужда от съюзник, а какъв по-добър съюзник от тази безименна сила, от която се бяха скрили преди векове?
Вече никога нямаше да могат да се скрият. Нямаха земя, в която да избягат. Ако успееше да намери този Бич Божи — и да го върне към съзнателен живот — двамата щяха да очистят света от тях с един удар.
Бич Божи. Тези думи страшно му допадаха.
Но още по-приятна ще бъде тишината, която ще настъпи когато враговете му станат на пепел.
V. НЕСИГУРЕН МИР
1
Кал беше щастлив, че може да поспи; радваше се на спокойствието в прегръдките на нежни ръце и нежни думи. Сестрите идваха и си отиваха, после и един лекар, който му се усмихна и каза, че всичко ще бъде наред, а де Боно, застанал до него, кимаше и се усмихваше.
През следващата нощ се събуди и видя Сузана при себе си в стаята, говореше му нещо, но той беше твърде изтощен и не чуваше думите. Заспа щастлив, че тя е наблизо, но когато се събуди, нея вече я нямаше. Попита за нея, и за де Боно, и му казаха, че ще се върнат, да не се тревожи. Спете, рече сестрата. Спете, и като се събудите всичко ще бъде наред. Смътно съзнаваше, че в този съвет бе пропуснат някой, когото той познава и обича, но упоеният му мозък не можеше да си спомни кой. Затова постъпи така, както му казаха.
Сънят му беше изпълнен със сънища, в много от тях той изпълняваше главната роля, макар че не винаги беше в собствената си кожа. Понякога беше птица, понякога дърво чиито клони бяха отрупани с плодове, всеки от тях един малък свят. Понякога беше вятър, или нещо като вятър, и се носеше невидим, но силен над пейзажи от обърнати нагоре лица — лица на скали, на цветя — и потоци, в които познаваше всяка сребърна рибка по име.