А понякога сънуваше, че е мъртъв: плуваше в безкраен океан от черно мляко, и някакво невидимо, но могъщо присъствие тревожеше звездите над него — захвърляше ги надолу в широки дъги, а те пееха докато падаха.
Колкото и удобна да беше тази смърт, той знаеше, че тя е само сън, и се отдаваше на умората си. Скоро щеше да дойде времето, когато ще трябва да се събуди отново.
Когато се събуди, до леглото му стоеше Нимрод.
— Не се тревожи — рече той. — Няма да те питат нищо.
Кал говореше с мъка, но все пак успя да попита:
— Как го направихте?
— Малка магия — отвърна Нимрод без да се усмихва. — Все още мога понякога да излъжа.
— Как са нещата?
— Зле. Всички тъгуват. Аз самият не го показвам открито, така че не съм много популярен.
— А Сузана?
— Самият аз я харесвам — рече той неопределено, — но тя си има проблеми с Родовете. Когато не тъгуват, се карат помежду си. Призлява ми от цялата врява. Понякога си мисля да ида да потърся Маргьорит. Да забравя изобщо, че съм бил Виждащ.
— Не можеш.
— Ти само гледай. Няма смисъл да сме сантиментални, Кал. С Фугата е свършено — веднъж и за винаги. По-добре да се помъчим да се справим. Да отидем сред Кукувиците. Да забравим миналото. Мили Боже, дори няма да ни забележат. Сега в Царството има по-странни неща от нас. — Той посочи телевизора в ъгъла на стаята. — Всеки път като го включа има нещо ново. Нещо различно. Бих могъл дори да ида в Америка. — Нимрод свали слънчевите си очила. Кал беше забравил колко странни бяха очите му. — Холивуд би могъл да използва човек с моите качества.
Въпреки тихото отчаяние на Нимрод, Кал не можа да сдържи усмивката си при последните му думи. Наистина, може би беше прав, може би Виждащите нямаха друг избор, освен да влязат в Царството, и да се примирят доколкото могат с него.
— Трябва да вървя — обади се Нимрод. — Тази вечер ще има голямо събрание. Всеки има право да изкаже мнението си. Най-вероятно ще говорим цяла нощ. — Тръгна към вратата.
— Няма да тръгна за Калифорния без да се сбогувам — отбеляза той, и пациентът остана сам.
2
Изминаха два дни, а никой не дойде. Кал се оправяше бързо. Изглежда че магията, с която Нимрод бе омаял персонала, наистина ги беше възпряла да се обадят на полицията за раната.
Някъде следобеда на третия ден Кал разбра, че е доста по-добре, защото започна да става неспокоен. Телевизорът — новата любов на Нимрод — предлагаше само сапунени опери и лош филм. Тъкмо гледаше филма, по-поносимата от двете баналности, когато вратата се отвори и влезе една жена в черно. Макар и не веднага, Кал позна посетителката — Аполин.
Преди да успее да каже нещо, тя се приближи до леглото и му подаде някакъв пакет.
— Няма време за приказки, Кал… Вземи това!
Той го взе.
— Трябва веднага да тръгвам — продължи тя. Погледът й поомекна, докато го гледаше. — Изглеждаш уморен, момчето ми. Иди на почивка! — И след този съвет се запъти към вратата.
— Чакай! — извика Кал след нея.
— Няма време! Няма време! — отвърна тя и изчезна.
Кал махна връвта и кафявата хартия от подаръка си — вътре откри книгата с приказки, която Сузана беше намерила на Рю Стрийт. Имаше и надраскана набързо бележка.
Кал, пишеше там,
Пази това вместо мен, моля те. Не го изпускай от очи. Враговете ни продължават да ни преследват. Когато стане безопасно, ще те намеря.
Направи го заради всички нас.
Целувам те.
Сузана.
Препрочете няколко пъти писмото, безкрайно развълнуван от последните й думи: Целувам те.
Но беше озадачен от поръчението: книгата не беше нищо особено, корицата скъсана, страниците пожълтели. Текстът беше на немски, а той нямаше и понятие от езика. Дори илюстрациите бяха мрачни и изпълнени със сенки, а той беше видял толкова мрак, че цял живот щеше да го боли от това. Но щом тя иска да я пази, така и ще направи. Тя беше мъдра, и той знаеше, че не бива да се отнася несериозно към поръченията й.
3
След посещението на Аполин не дойде никой. Кал не беше много изненадан. Поведението й показваше, че нещата не търпят отлагане, а още повече и писмото на Сузана. Враговете ни продължават да ни преследват, пишеше тя. След като тя го беше написала, значи беше вярно.
Изписаха го след седмица и той се върна в Ливърпул. Почти нищо не се беше изменило. На обгорената земя където бе загинала Лилия Пецилия; още не растеше трева. Влаковете пътуваха на север и на юг. Порцелановите кучета на перваза в хола все търсеха господаря си, но в отплата за бдението си получаваха само прах.