Прах имаше и по бележката, която Жералдин беше оставила на масата в кухнята — кратко послание, което гласеше, че докато Кал не се научи да се държи като разумно човешко същество, не би могъл да се надява на присъствието й.
Имаше и още няколко писма — едно от ръководителя на отдела във фирмата — питаше го къде по дяволите се е дянал, и че ако иска да запази работата си, по-добре да даде някакво обяснение и то много бързо. Датата на писмото беше 11-ти. Вече беше 25-ти. Кал предположи, че е останал без работа.
Не можеше да каже, че безработицата го притеснява много, нито пък отсъствието на Жералдин. Искаше да бъде сам, трябваше му време да осмисли всичко, което се случи. По-важното беше, че откри, че му е трудно да изпитва някакви чувства. Дните минаваха, и той се опита да възстанови по някакъв начин живота си, но бързо разбра, че докато е бил в Спиралата е получил не само една рана. Сякаш отприщените сили на Храма бяха проникнали в него, и там където по-рано имаше място за сълзи и съжаление, сега беше останала малка празнина.
Дори поетът мълчеше. Въпреки че Кал още помнеше наизуст стиховете на Лудия Муни, сега те не бяха нещо повече от звуци, не го вълнуваха.
В това имаше поне едно утешение: може би новооткритият му стоицизъм прилягаше по-добре на функцията на самотен библиотекар. Щеше да бъде нащрек, но без да очаква нищо, нито катастрофа, нито просветление.
Това не означаваше, че ще се откаже да мисли за бъдещето. Вярно беше, че той си е просто Кукувица, наплашен, уморен и самотен. Но в края на краищата такива бяха и повечето хора, това не значеше, че всичко е загубено. Докато все още се трогваха от някой тъжен акорд, или се просълзяваха при среща на влюбени; докато в разсъдливите им сърца имаше място за хазартни игри и смях пред лицето на Бога, това сигурно би било достатъчно, за да ги спаси накрая.
Ако ли не, тогава не оставаше никаква надежда за нито едно живо същество.
ТРЕТА КНИГА
ПРАЗНОТО МЯСТО
Десета част
ИЗДИРВАНЕТО НА БИЧ БОЖИ
„… ако се взираш продължително
в бездната, бездната също започва
да се взира в теб.“
I. НЯМА ПОКОЙ ЗА ГРЕШНИЦИТЕ
1
Преди да дойдат изследователите, Руб ал Хали беше бяло петно на картата на света. След като си отидоха, пак си остана такова.
Самото име, дадено му от бедуините, пустинните номади които от неизброими векове живееха в пустините на Арабския полуостров, означаваше Празното Място. Фактът че те, запознати с необятни пусти пространства, които биха накарали повечето хора да изгубят разсъдъка си, бяха нарекли това място празно, свидетелстваше най-добре за нереалната му пустота.
Обаче сред онези европейци, за които имената сами по себе си не са достатъчно доказателство, и които от началото на деветнадесети век търсеха места където да изпитат силата на характера си, Руб ал Хали бързо придоби статут на легенда. Това беше може би най-голямото предизвикателство, което земята можеше да предложи на авантюристите — неговата пустота не можеше да се сравнява с никоя пустош, екваториална или арктична.
Там не живееше нищо, а и не би могло. То представляваше просто едно огромно затънтено място, двеста и петдесет хиляди квадратни мили пустиня, чиито дюни някъде се издигаха на височина колкото малки планини, а другаде отстъпваха пред пространства от раздробени от жегата камъни, достатъчно обширни, за да се изгуби в тях цял народ. Нямаше пътеки, нямаше вода, нямаше промени. Повечето от онези които дръзваха да тръгнат натам, биваха поглъщани от него, а към прахоляка се прибавяше и прахът на костите им.
Но за тази порода хора — скептици и изследователи, едва ли не влюбени в идеята да се отдадат на такава цел — многобройните експедиции, които се връщаха изплашени от влудяващата пустота на Мястото или изчезваха в него, бяха просто стимул.
Някои предизвикваха пустинята в името на картографията, решени да картират мястото за онези, които биха дошли след тях, но откриваха, че няма какво да картират, освен смирението на собствения си дух. Други търсеха изгубени гробници и градове, където приказни богатства очакват мъжете, достатъчно смели да стигнат до ада и да ги измъкнат. А трети, търпеливи и потайни, тръгваха в името на Науката да търсят потвърждение на геоложки или исторически теории. Някои търсеха там Ноевия ковчег; или Райската градина.
Всички те имаха нещо общо помежду си: ако се върнеха от Празното Място — дори пътуването да е било само един ден на кон — връщаха се променени. Никой не би могъл да погледне в такава празнота и да се върне вкъщи при домашния уют без да изгуби завинаги част от себе си в тази пустош. Мнозина след като бяха издържали веднъж на празнотата, се връщаха отново и отново, сякаш предизвикваха пустинята да ги прибере, не се примиряваха, докато това не станеше. А малцината нещастници които умираха в домовете си, умираха вперили поглед не в близките край леглото им, нито в разцъфналата череша до прозореца, а в онзи безкрай, който ги зовеше така както Бездната би могла, обещавайки на душата балсама на небитието.