2
В продължение на много години Шадуел бе слушал Непорочна да говори за празнотата, където живее Бич Божи. Тя говореше за него предимно абстрактно: място пълно с пясък и ужас. Въпреки че я утешаваше, когато беше изплашена, доколкото може, той скоро престана да обръща внимание на непонятните й приказки.
Но докато стоеше на хълма над долината, в която някога беше Фугата, с кръв по ръцете и омраза в сърцето, той си спомни думите й. През следващите месеци щеше да се заеме със задачата сам да открие това място.
Още в началото на проучванията попадна на снимки от Руб ал Хали, и бързо стигна до убеждението, че това е пустинята, която тя бе видяла в пророческите си сънища. Дори сега, в края на века, тя си оставаше до голяма степен загадка. Маршрутите на авиолиниите продължаваха да я заобикалят отдалече, и въпреки че през нея вече минаваше път, пустинята поглъщаше усилията на онези които се опитваха да използват териториите й. И така, проблемът на Шадуел беше следния: ако действително Бич Божи живее някъде в Празното Място, как да го намери в тази огромна празнина?
Той започна да се консултира с експерти, по-специално с един изследовател на име Емерсън, който на два пъти беше прекосил Празното Място с камила. Сега вече беше сбръчкан, прикован на легло старец, който отначало се отнесе с презрение към невежеството на Шадуел. Но след няколкоминутен разговор усети, че за неговия посетител това е идея-фикс, и му даде доста добри съвети. Когато говореше за пустинята сякаш си спомняше за любовница оставила белези по гърба му, но чиято жестокост копнееше да изпита отново.
На сбогуване той рече:
— Завиждам ви, Шадуел. Бога ми, завиждам ви.
3
Въпреки че Емерсън; твърдеше, че пустинята е преживяване, което човек трябва да изпита сам, Шадуел не отиде сам в Руб ал Хали: взе със себе си Хобарт.
Законът вече не се опираше на Хобарт както преди. Разследването на събитията, които едва не унищожиха неговия Отдел, установи престъпна небрежност от негова страна. Може би щяха да го хвърлят в затвора, но господарите му заключиха, че е неуравновесен — всъщност вероятно винаги си е бил такъв, — и че излагането на системата, която е наела един такъв луд, на обстойно проучване по време на съдебно дело не би ги покрила със слава. Затова те скалъпиха цяла нова история, която превърна в герои мъжете отишли с Хобарт във Фугата и загинали там. После пенсионираха с право на пълна пенсия оцелелите, макар че от разсъдъка им не беше останало почти нищо. Няколко съкрушени съпруги направиха смел опит да дискредитират тази измислица, но когато им намекнаха за истинското обяснение, то им се стори още по-невероятно от лъжата. Пък и оцелелите не можеха да дадат някакъв смислен отчет за онова, което бяха преживели. Малкото подробности, които споделиха за да облекчат терзанията си, само потвърдиха лудостта им.
Хобарт обаче не можеше да се скрие зад лудостта — той беше в прегръдките й от години. Видението за огъня, който Шадуел му даде и с който го привлече за своята кауза, все още властваше над него, нищо че сакото беше захвърлено. Тъй като знаеше, че Шадуел не би се подигравал с неговата идея-фикс, той предпочете да остане с него. При Шадуел мечтите му почти се бяха сбъднали, и независимо от поражението на амбициите им, двамата говореха на език, понятен за шизофренията на Хобарт. Когато Шадуел заговори за Бич Божи, той разбра, че това беше Дракона от сънищата му, само че под друго име. Спомняше си смътно как търсеше това чудовище в някаква гора, но само се беше объркал. Онзи Дракон беше фалшив, а не истинския звяр, който той копнееше да види. Сега знаеше къде го очаква легендата — не в гора, а в пустиня, където дъхът му бе превърнал всичко живо на пепел и пясък.
Затова отидоха заедно в едно село на южния край на Мястото. То беше толкова незначително, че дори нямаше име.
Тук трябваше да се откажат от джипа, и с помощта на шофьора като преводач да наемат водачи и камили. Шадуел се отказа от колелата в полза на копитата не само от практически съображения свързани с прекосяването на Мястото, а и поради желанието, насърчено от Емерсън, да се слее доколкото е възможно с пустинята. Да отидат в пустошта не като завоеватели, а като каещи се грешници.