За да намерят двама водачи за експедицията им беше необходимо не повече от час — имаше толкова малко желаещи или способни да осъществят това пътуване. И двамата мъже бяха от племето Ал Мурра, което единствено от всички племена претендираше за някаква духовна връзка с Празното Място. Първият — Митрак ибн Талак; — Шадуел избра защото твърдеше, че е водил бели мъже в Руб ал Хали (и ги е извеждал оттам) вече четири пъти. Той обаче не искаше да тръгне без едни младеж на име Джабир, когото описваше най-различно — като свой братовчед, полубратовчед и зет. Онзи другият изглеждаше на малко повече от петнадесет години, но беше жилест и здрав, а погледът му беше на човек поне три пъти по-възрастен и с голям житейски опит.
Хобарт се зае да се спазари с тях. Уговарянето на условията стана доста бавно защото арабския, който научи заради експедицията, беше примитивен, а английския на арабите — лош. Но те изглежда си познаваха занаята. Покупката на камили трая половин ден и после купуването на провизии — още толкова.
И така, само след четиридесет и осем часа усилия бяха готови да прекосят пустинята.
В деня на отпътуването обаче Шадуел — чиято придирчивост не му попречи да задоволява прищевките на стомаха си — стана жертва на някаква чревна зараза, която превърна вътрешностите му във вода. Разбунтувалият се стомах не можеше да задържи нито хапка храна и той бързо отслабна. Съсипан от треска, и при наличието само на най-елементарни лекарства, единственото което можеше да направи бе да потърси убежище в най-тъмния ъгъл на коптора, който бяха наели, и да се поти докато прогони болестта.
Изминаха два дни, но състоянието му не се подобри. Той не боледуваше често, но в онези редки случаи, когато наистина се разболяваше, винаги се беше усамотявал и страдал далеч от чужди погледи. Тук беше почти невъзможно човек да се усамоти. По цял ден чуваше как някой драска по вратата и прозореца — разни хора се боричкаха за възможността да погледнат през пролуките неверника, който пъшкаше на мръсния си чаршаф. После когато на местните жители им омръзна, останаха да го дебнат мухите, жадни за мръсната влага покрай устните и очите му. Отдавна беше разбрал, че е безмислено да ги пъди. Просто лежеше в потта си и ги оставяше да пият, а трескавите му мисли се отнасяха към по-хладни места.
На третият ден Хобарт предложи да отложат пътуването, да платят на ибн Талак; и Джабир, и да се върнат в цивилизацията. Там Шадуел можеше да се възстанови и да опитат пак. Шадуел възрази, макар че същата мисъл бе минала и през неговата глава неведнъж. Когато най-после инфекцията напуснеше тялото му, той нямаше да бъде в състояние да се изправи срещу Празното Място.
Но през нощта нещата се промениха. Първо излезе вятър. Не идваше на пориви, а беше силен и напорист. Пясъкът понесен от него проникваше под вратата и през пролуките на прозореца.
Шадуел беше поспал малко през деня и почивката му се отрази добре, но сега вятърът не го остави да заспи. Безпокойството се предаде на червата му и го накара да прекара половината нощ клекнал над кофата, която му бяха дали, изпразвайки вътрешностите си.
Точно там беше — клекнал нещастен сред облак смрад — когато чу за пръв път гласа. Идваше от пустинята, надигаше се и стихваше като стенание на вдовица от преизподнята. Никога не беше чувал нещо подобно.
Изправи се, изцапвайки краката си. Цялото му тяло трепереше.
Чуваше Бич Божи, в това нямаше никакво съмнение. Звукът беше приглушен, но неоспорим. Глас изпълнен с мъка и сила, глас който зовеше. Той им даваше насока. Нямаше да тръгнат слепешката в пустинята и да се надяват късметът да ги отведе до целта им. Щяха да следват пътя, по който бе дошъл вятъра. Той рано или късно трябваше да ги отведе при съществото, чийто глас бе понесъл.
Шадуел вдигна панталоните си и отвори вратата. Вятърът фучеше из малкото градче, сипеше пясък навред, виеше край къщите като бясно куче. Ослуша се пак за гласа на Бич Божи, молеше се това да не е само халюцинация предизвикана от глада. Не беше. Гласът се чу отново, все същия измъчен вой.
Някакъв мъж мина забързан покрай Шадуел. Търговецът пристъпи напред и го хвана за ръката.
— Чуваш ли? — попита го той.
Човекът извърна покритото си с белези лице към него. Едното му око липсваше.
— Чуваш? — повтори Шадуел и посочи към главата му когато звука се чу отново.