Мъжът отблъсна ръката на Шадуел.
— Ал хиял — отвърна той рязко, сякаш изплю думите.
— А?
— Ал хиял… — повтори мъжът и се отдръпна от Шадуел като че беше някакъв опасен идиот, а ръката му посегна към ножа втъкнат на колана.
Шадуел не искаше да се кара с него. Вдигна ръце и се усмихна, остави го да върви да се занимава с проблемите си.
Беше обхванат от някакво странно въодушевление, изгладнелият му мозък направо пееше. Утре щяха да идат в Празното Място, а червата му да вървят по дяволите. Стига да може да се задържи на седлото, ще може и да пътува.
Стоеше по средата на мизерната улица, сърцето му биеше като чук, краката му трепереха.
— Чувам те — рече той и вятърът понесе думите, като че ли по някакъв извратен начин, известен само на пустинните ветрове, би могъл да се върне обратно и да предаде словата на Шадуел на силата, която го очакваше в празнотата.
II. ЗАБВЕНИЕ
1
Нищо, нито прочетените книги, нито разказите на свидетели, дори и измъченият глас, който чу предишната нощ, не беше подготвило Шадуел за абсолютната пустота на Руб ал Хали. Книгите описваха безплодните простори доколкото това беше във възможностите на думите, но не можеха да дадат представа за ужасното небитие, съществуващо в това място. Самият Емерсън, чийто спомени бяха смесица от сдържаност и страст, но безкрайно убедителни, не бе успял поне приблизително да опише истинската празнота.
Пътуването продължаваше безкрайни часове в безмилостната жега към празни хоризонти, с все едно и също влудяващо небе над главите им, и все същата мъртва земя под краката на камилите.
Шадуел нямаше сили да води разговор, а Хобарт открай време си беше мълчалив. Що се отнася до ибн Талак; и момчето, те яздеха пред неверниците и от време на време си шепнеха нещо, но през по-голямата част от времето мълчаха. Тъй като нищо не привличаше вниманието, разумът се насочи към тялото, и бързо бе обзет единствено от усещанията. Ритъмът на бедрата, които се търкаха в седлото, и вкусът на кръвта от устните или венците бяха единствената храна за мисълта.
Дори предположенията за онова което биха открили в края на пътуването потънаха в замайването причинено от неудобствата.
Изминаха седемдесет и два часа без да се случи нищо. Все същата жега, съсирваща кръвта, същият ритъм на копитата по пясъка — отново и отново, докато следваха посоката откъдето бе дошъл гласа на Бич Божи. Никой от арабите не попита за целта към която се бяха отправили неверниците, а и никой от тях не им обясни нищо. Просто вървяха, притиснати от всички страни от бездната.
Много по-лошо беше когато спираха, било за да си починат камилите, или да предложат на задръстените си с пясък гърла няколко капки вода. Тогава върху тях лягаше тежестта на чудовищната тишина.
Съществуванието тук беше ирационален акт, предизвикателство към всякакви физически норми. В такива моменти Шадуел се чудеше какво ли същество бе избрало за свой дом такава пустош; и каква ли сила на волята притежава, за да понесе празнотата? Освен ако — а тази мисъл му се явяваше все по-често — то не беше нещо от самата празнота: част от нищото и тишината. Възможността силата която търси, да принадлежи на това място — и да е избрала дюните за легло, а скалите за възглавница — караше стомаха му да се свива. Най-после започваше да разбира защо от виденията на Непорочна избиваше пот по челото й. В кошмарите си тя бе опитала вкуса на някаква ужасна чистота, пред която нейната собствена бледнееше.
Но той не се страхуваше, освен да не падне. Докато не се озове в присъствието на това същество, докато не разбере източника на неговата чистота, самият той не можеше да бъде пречистен. А той копнееше за това повече от всичко.
И когато след четвъртият им ден в Празното Място се спусна нощ, това желание се приближи още повече до осъществяването си.
Джабир; тъкмо беше запалил огъня, когато гласът се появи отново. Тази вечер вятърът беше слаб, но гласът беше пак така тежък и властен като преди, заразяващ въздуха с трагедията си.
Ибн Талак; чистеше пушката си и пръв скочи на крака с изцъклени от ужас очи, изричайки нещо като клетва или молитва. Хобарт го последва след секунда, а Джабир; отиде да успокои камилите, които обзети от паника се мъчеха да скъсат въжетата. Само Шадуел остана край огъня вперил поглед в пламъците. Воят изпълваше нощта сякаш излетял на един единствен величествен дъх.
Стори им се, че продължи няколко минути преди да заглъхне. Когато най-после стихна, животните продължиха да мучат, а мъжете бяха замлъкнали. Ибн Талак; се върна при огъня и продължи да чисти пушката си, след него дойде и момчето. Хобарт беше последен.