— Не сме сами — рече след малко Шадуел, все така загледан в пламъците.
— Какво беше това? — попита Джабир.
— Ал хиял — каза ибн Талак.
Момчето се намръщи.
— Какво е ал хиял? — запита Шадуел.
— Искат да кажат звука, който издава пясъка — отвърна Хобарт.
— Пясъка? — Шадуел не можеше да повярва. — Мислиш, че това беше пясъка?
Момчето поклати глава.
— Разбира се, че не — каза Шадуел. — Това е гласа на онзи, с когото сме дошли да се срещнем.
Джабир; хвърли в огъня снопче пръчки, бели като кости. Той ги погълна мигновено.
— Разбирате ли? — попита Шадуел.
Ибн Талак; вдигна поглед от заниманието си и изгледа втренчено Шадуел.
— Разбират — рече Хобарт.
— Мислех, че ще се изплашат.
Ибн Талак; като че ли разбра смисъла на забележката.
— Руб ал Хали — рече той, — ние знаем. Всичко. Ние знаем.
Шадуел схвана намека. Те бяха Мурра. Тяхното племе смяташе тази територия за своя. Да се оттеглят пред загадките на Празното Място би било равносилно на отказ от правата им.
— Далече ли е? — попита Хобарт.
— Не зная — отговори Шадуел. — И двамата го чухме. Може би е много близо.
— Мислиш ли, че знае, че сме тук?
— Възможно е. Има ли значение?
— Предполагам, че не.
— Ако тази вечер не знае, утре ще разбере.
2
Тръгнаха на разсъмване, за да изминат колкото е възможно по-голямо разстояние преди слънцето да се вдигне нависоко. Следваха същата посока както през предишните четири дни.
За пръв път по време на пътуването им пейзажът започна леко да се променя — ритмичните вълни на дюните ставаха все по-големи и неравномерни.
Пясъкът по хълмовете беше мек и се сриваше в съскащи лавини под краката на животните и хората. Не можеха да яздят. Пътешествениците успокояваха с ругатни и добри думи камилите, още неспокойни след предишната нощ, докато се изкачваха по все по-стръмните склонове. Когато стигаха до върха насреща им се изправяше още по-голяма дюна.
Без да разменят нито дума, ибн Талак; беше отстъпил мястото си начело на колоната, и сега Шадуел определяше темпото. Водеше ги нагоре по дюните, после надолу в бездните между тях. Полъхваше съвсем лек вятър, който макар и предразполагащ беше по-тревожен от всякаква буря, защото сякаш шепнеше над пясъците, но онова което казваше, оставаше непостижимо за мисълта.
Шадуел обаче разбираше думите му:
Изкачи се, говореше вятърът, изкачи се, ако смееш. Още един хълм и ще намериш онова, което винаги си искал.
— и това обещание го караше да продължи нагоре по следващия склон, да излезе от хладните сенки направо под ослепителното слънце.
Шадуел знаеше, че са близо, много близо. Въпреки че в ранния следобед Джабир; започна да се оплаква и поиска да спрат, за да отпочинат животните, Шадуел изобщо не разреши. Налагаше темпото, мислите му се бяха откъснали от дискомфорта на тялото, едва ли не плуваше във въздуха. Потта беше нищо, болката беше нищо. Всичко това можеше да се понесе.
И най-после, от върха на една дюна която изкачваха почти час, видяха потвърждението на думите на вятъра.
Дюните бяха останали зад гърба им. Теренът пред тях беше абсолютно плосък докъдето стигаха очите им, макар че не виждаха надалеч — вятърът носеше цели товари пясък, които закриваха хоризонта като дим. Дори за Руб ал Хали тази пустееща земя представляваше пустош в най-чист вид: несъществуващо място за познавачи.
— Боже Всемогъщи — промълви Хобарт щом застана до Шадуел.
Търговецът хвана ръката на Хобарт. Дишаше тежко, хрипливо, от обгорялото му от слънцето лице капеше пот.
— Не ме оставяй да падна — прошепна той. — Вече сме близо.
— Защо не изчакаме малко, преди да продължим? — попита Хобарт. — Може би да отдъхнем, до утре?
— Не искаш ли да се срещнеш с твоя Дракон;? — запита Шадуел.
Хобарт не можа да отвърне нищо на това.
— Тогава ще тръгна сам — продължи Шадуел. Пусна юздите на камилата и тръгна залитайки надолу по склона да се срещне с равнината.
Хобарт огледа безплодната шир. Онова, което Шадуел каза, беше вярно: наистина бяха близо, усещаше го. Тази мисъл, която преди няколко дни го възбуждаше, сега го накара да изпита ужас. Беше видял достатъчно от Мястото; за да разбере, че Драконът който живее в него, не е блестящото чудовище от сънищата му. Въображението му не можеше да си представи какъв ужас се крие в такова място.
Едно нещо обаче знаеше: това нещо изобщо не го беше грижа нито за Закона, нито за пазителите му.
Все още можеше за се върне, помисли си той, стига да прояви решителност. Да убеди водачите, че Шадуел ги води към гибел, и че за всички би било по-разумно да оставят Търговеца на лудостта му. Шадуел вече беше стигнал долу и се отдалечаваше от дюната, дори не си направи труда да се обърне да види дали го следват. Остави го да върви, обади се нещо вътре в Хобарт: нека си го намери тоя Бич Божи, щом иска, а също и смъртта си.