Колкото и да се страхуваше обаче, не можеше да обърне гръб на пустинята. В съзнанието си като в тесен тунел виждаше ръцете си, пламтящи в неизгарящ огън. В онзи изключителен момент видението му беше показало вкуса на сила, която никога не бе успял да опише с думи, и нищо от последвалите преживявания — пораженията и униженията — не можеше да заличи спомена.
Някъде далеч оттук все още живееха онези, които го бяха победили, които бяха изопачили законите на реалното и справедливото. Да се върне при тях с огън в ръце и да преклони нещастните им глави — заради тази амбиция си струваше да издържи в пустошта.
Мечтаейки за пламъците, той хвана юздите на камилата на Шадуел и тръгна по стъпките на Търговеца надолу към блестящите като огледало пясъци.
III. СТЕНАТА
В равнината която пресичаха беше невъзможно да се определят разстояния. Дюните зад гърба им скоро бяха скрити от облаците пясък във въздуха, а пред тях също такова було закриваше хоризонта. Вятърът беше силен, но не можеше да спре атаката на слънцето — само засилваше страданията, дърпаше ги за краката и превръщаше всяка крачка в мъчение. Но нищо не можеше да забави Шадуел. Крачеше напред като обладан от някаква сила, докато накрая — след час в този ад — спря като закован и посочи напред в мъглата от жега и вятър.
— Ето.
Хобарт застана до него и присвил очи погледна онова към което сочеше пръста му. През пясъчните облаци не се виждаше нищо.
— Нищо — рече той.
Шадуел го хвана за ръката.
— Погледни, да те вземат дяволите!
Този път Хобарт разбра, че Шадуел не се беше заблудил. На известно разстояние от тях земята като че ли отново се издигаше нагоре.
— Какво е това? — извика той за да надвие вятъра.
— Стена — отвърна Шадуел.
Прилича повече на верига от хълмове, помисли си Хобарт, простираше се по целия видим хоризонт. Въпреки че тук-там се виждаха пролуки, правилната й форма подсказваше, че преценката на Шадуел е вярна. Наистина беше стена.
Без да коментират повече, те продължиха към нея.
Не се виждаха никакви конструкции от другата страна, но сигурно строителите бяха държали много на онова, което тя трябваше да огради и предпазва, защото с всяка крачка напред осъзнаваха величественият мащаб на съоръжението. Издигаше се на повече от петнадесет метра над пустинната равнина, и при това умението на зидарите не беше оставило никаква следа, за да разберат как е бил направен строежа.
Групата спря на двадесетина метра от стената и остави Шадуел да се приближи сам към нея. Той протегна ръка и докосна горещите камъни — повърхността им беше гладка като коприна. Сякаш стената бе издигната от стопени скали, оформена от някакъв разум, който може да мачка лавата като студена глина. Явно по никакъв начин не биха могли да се изкачат по тази повърхност без никакви дупки или драскотини, дори и някой от тях да имаше сили да го направи.
— Трябва да има врата — каза Шадуел. — Ще вървим, докато я намерим.
Слънцето вече беше доста под зенита и ставаше по-хладно. Вятърът обаче нямаше намерение да остави пътешествениците на мира нито за миг. Сякаш пазеше край стената, блъскаше в краката им като че ли искаше да ги събори. Но след като бяха стигнали толкова далеч без да бъдат изклани, вече не изпитваха страх, а любопитство да разберат какво има от другата страна. Арабите отново проговориха и непрекъснато бърбореха нещо, сигурно планираха как ще се хвалят какво са открили, като се върнат.
Продължиха още половин час, но в стената нямаше пролука. На някои места се бяха появили пукнатини, но не бяха достатъчно ниско, за да се хванат с ръка. Другаде горната част беше започнала да се руши, но по цялото й протежение нямаше нито прозорец, нито врата, макар и малки.
— Кой е построил това? — попита Хобарт, докато вървяха.
Шадуел гледаше сенките им, които вървяха редом с тях по стената.
— Древните народи — отвърна той.
— За да спрат пустинята ли?
— Или да задържат вътре Бич Божи.
През последните няколко минути вятърът се беше променил. Беше се отказал да ги дърпа за краката, и се беше заел с нещо по-сериозно. Ибн Талак; пръв го забеляза.
— Ето там! Ето там! — извика той и посочи по протежение на стената.
На няколкостотин метра от тях през стената с рев се носеше поток от пясък. Когато наближиха стана ясно, че това не е врата, а пролом. Камъните бяха разхвърляни наоколо, натрошени на купища отломки. Шадуел пръв стигна до развалините и започна да се катери по тях. Много от парчетата бяха колкото малки къщи, но най-после ги преодоля и погледна надолу към мястото, което стената пазеше.