— Какво виждаш? — извика зад него Хобарт.
Шадуел не отговори. Просто оглеждаше пейзажа зад стената с невярващ поглед, а вятърът фучеше през пролома и се мъчеше да го запрати долу.
От другата страна нямаше нито дворци, нито гробници. Всъщност нямаше никакъв признак, дори и следа, че някой бе обитавал това място. Нямаше обелиски, нямаше колонади. Само пясък и още пясък — безкраен пясък. Още една пустиня, докъдето им стигат очите, празна като пустошта зад гърба им.
— Нищо.
Каза го не Шадуел, а Хобарт. Той също се беше изкачил по скалите и стоеше до него.
— О, Господи… нищо.
Шадуел все така мълчеше. Просто се смъкна от другата страна на пролома и застана в сянката на стената. Това което каза Хобарт, изглеждаше вярно: тук нямаше нищо. Тогава защо се чувстваше така уверен, че мястото е някак си свещено?
Тръгна през дълбокия пясък натрупан от вятъра до отломките, и огледа дюните. Възможно ли беше пясъкът само да скрива тайната, която бяха дошли да открият? Дали Бич Божи не се крие тук, а неговият вой да идва от нещо, заровено живо? И ако е така, как изобщо биха могли да го намерят?
Обърна се и погледна към стената. Импулсивно започна да се катери по ръба на пролома. Изкачването беше трудно. Крайниците му тежаха от умора, а за толкова много години вятърът бе успял да полира камъка. Но най-после стигна на върха.
Отначало му се стори, че усилията му са били напразни. Беше се потил само за да види отгоре стената, която се простираше до безкрая в двете посоки.
Но когато започна да оглежда пейзажа долу разбра, че в дюните има някаква закономерност. Не естествените последователни вълни, създадени от вятъра, а нещо по-сложно — огромни геометрични фигури разположени сред пясъка — и между тях алеи или пътища. В своите проучвания за пустините той беше чел за фигури, начертани от някакви древни народи в равнините на Южна Америка; — изображения на птици и богове, които не се виждаха от земята, но бяха направени сякаш да очароват някакъв небесен зрител. Какъв ли беше случаят тук? Дали пясъкът не бе издигнат на бразди и насипи като съобщение към небето? Ако е така, каква сила го беше направила? За преместването на толкова много пясък би бил необходим цял един малък народ, а вятърът би развалил на другия ден построеното днес. Тогава чие дело беше това?
Може би нощта щеше да покаже.
Слезе надолу по стената при Хобарт и останалите, които го чакаха сред скалите.
— Тази вечер ще направим лагера тук — рече той.
— Отвътре или отвън? — попита Хобарт.
— Отвътре.
IV. УРИЕЛ
Нощта се спусна като завеса. Джабир запали огън на закътано място край стената, скрито от безпощадните набези на вятъра. Хапнаха хляб, пиха кафе. Никой не говореше. Изтощението беше сковало езиците им. Просто седяха прегърбени, загледани в пламъците.
Въпреки че костите го боляха, Шадуел не можа да заспи. Огънят догаряше постепенно, един по един останалите се предадоха на умората и той остана да ги пази. С настъпването на нощта вятърът поотслабна, ревът му се превърна в стон. Това го успокои като приспивна песен. Накрая и неговите клепачи се затвориха. Под тях мислите му продължаваха в неспирен поток. После — нищо.
В съня си чу гласа на момчето — Джабир. Викаше го от мрака, но той не искаше да отговори. Отмората беше толкова сладка. Но гласът пак се обади — вече с ужасен писък. Този път той отвори очи.
Вятърът беше стихнал напълно. Над главата му звездите блестяха ярко на фона на идеално чистото небе, потрепваха по местата си. Огънят беше угаснал, но светлината им беше достатъчна за да види, че ибн Талак; и Джабир; ги няма. Шадуел стана, отиде при Хобарт и го събуди.
Докато го разтърсваше видя нещо на земята малко встрани от главата на Хобарт. Ококори се — не вярваше на очите си.
Под краката им имаше цветя, или поне така му се струваше. Китки цветчета сред гъсти листа. Изправи се и от изсъхналото му гърло изскочи вик на удивление.
Дюните бяха изчезнали. На мястото им беше пораснала джунгла, изобилие от дървета високи почти колкото стената — огромни и отрупани с цветове, и листа колкото човешки ръст. Под техния балдахин беше избуяла огромна маса от лози, храсти и треви.
За момент се усъмни дали не е загубил разсъдъка си, докато не чу възклицанието на Хобарт до себе си:
— Боже мой!