— И ти ли го виждаш?
— Виждам… — промълви Хобарт, — …градина.
— Градина?
На пръв поглед тази дума едва ли беше подходяща за хаоса наоколо. Но като се вгледаше по-внимателно, човек можеше да открие известен ред в онова, което отначало приличаше на анархия. Под огромните отрупани с цветове дървета, бяха прокарани алеи; имаше поляни и тераси. Това действително беше някаква градина, въпреки че едва ли някой би изпитал удоволствие от разходката из нея. Независимо от разнообразието на видовете — растения и храсти във всякакви размери и форми — нито един от тях нямаше цвят. Нито разцъфналите пъпки, нито, клоните, листата или плодовете — всичко, до най-малкото стръкче трева, беше изцедено от всякакъв пигмент.
Шадуел още се чудеше, когато от дълбините на джунглата отново се чу вик. Този път беше ибн Талак, гласът му се изви високо и се превърна в писък. Шадуел тръгна натам. Земята под краката му беше мека и това го забавяше, но писъкът продължаваше, прекъсван само задъхани ридания. Затича се и извика към ибн Талак. Не изпитваше никакъв страх, само непреодолимо желание да се изправи лице в лице със Създателя; на тази загадка.
Докато минаваше по един от тъмните булеварди, осеян със същите безцветни растения, викът на ибн Талак; изведнъж секна. За момент Шадуел изгуби ориентация. Спря и огледа гъсталака за някакъв признак на движение. Нямаше нищо. Лекият полъх не помръдваше и вейка, нито пък — а това още повече засилваше мистерията — се усещаше някакъв аромат, колкото и слаб да е, от масата цветове.
Зад него Хобарт прошепна някакво предупреждение. Шадуел се обърна и тъкмо щеше да го укори за липсата на любопитство, когато видя следите от стъпките си. В Спиралата под краката му се раждаше живот. Тук го беше унищожил. Навсякъде където бе стъпил растенията просто се бяха разпаднали.
Взря се празното пространство, където преди имаше трева и цветя, и отговорът за този изумителен растеж стана очевиден. Без да обръща повече внимание на Хобарт, той тръгна към най-близкия от храстите, чиито цветове висяха на клоните като кадилници. Предпазливо докосна с пръст един от тях. При този съвсем лек допир цветът се разпадна и се изсипа от клона като дъжд от пясък. Шадуел прокара пръст по съседния — той също падна, а с него и клона, и изящните листа по него — всичко се превърна отново в пясък само с едно докосване.
Дюните не бяха изчезнали през нощта, за да направят място за градината. Те се бяха превърнали в градина: бяха се надигнали по някаква невъобразима команда за да създадат безплодната илюзия. Онова което на пръв поглед приличаше на чудотворно плодородие, беше измама. Беше пясък. Без аромат, без цвят, без живот — мъртва градина.
Изведнъж изпита отвращение. Този трик напомняше твърде много на работата на Виждащите — някаква измамна магия. Шадуел се хвърли сред шубраците и размаха побеснял ръце наляво-надясно, унищожаваше храстите, които се разпадаха на прашни облаци и дразнеха очите. Едно дърво се срина от удара на ръката му като спрян фонтан. И най-фините цветове изчезваха при най-малкото докосване. Това обаче не го задоволи. Продължаваше да вършее докато не разчисти една малка горичка сред заобикалящия го листак.
— Магии! — крещеше непрестанно той, а по него се сипеше пясък. — Магии!
Сигурно щеше да продължи разрушението в по-голям мащаб, но воят на Бич Божи — същият, който чу преди няколко дни, докато клечеше в лайната — започна отново. Този глас го беше довел тук през пустинята и нищото, и за какво? Отново пустиня, пак нищо. Гневът му още не беше смекчен от пораженията, които бе нанесъл, и той се обърна към Хобарт:
— Откъде идва?
— Не знам — промърмори Хобарт и отстъпи несигурно няколко крачки назад. — Отвсякъде.
— Къде си? — изкрещя Шадуел към дълбините на илюзията. — Покажи се!
— Недей… — опита се да го спре Хобарт, изпълнен с ужас.
— Това е твоят Дракон; — отвърна Шадуел. — Трябва да го видим.
Хобарт поклати глава. Нямаше желание да вижда силата, която бе създала това място. Но преди да успее да се оттегли Шадуел вече го беше хванал.
— Ще го посрещнем заедно. Той ни измами и двамата.
Хобарт се помъчи да се освободи, но всякакви опити престанаха щом зърна силуета, който се появи в другия край на алеята.
Беше висок колкото дърветата, почти десет метра. Дългата му бяла като кост глава опираше в клоните и пясъчните листа се сипеха по земята.
Въпреки че продължаваше да вие, той нямаше уста, всъщност по лицето му нямаше нищо друго освен очи, ужасяващо много очи — два реда процепи без клепачи, без мигли — които се спускаха от двете страни на главата. Бяха може би общо към сто, но дори цяла вечност да се взираше човек не би разбрал истинския им брой, защото това нещо, колкото и солидно да изглеждаше, не можеше да бъде точно определено. Във вътрешността му се движеха някакви неща като колела, свързани с въжета от течен огън към стотици други геометрични форми, които изпълваха въздуха около него. По повърхността като че ли пляскаха безброй крила, в корема му гореше светлина сякаш бе погълнало звезди.