Не можеше да се каже нищо със сигурност. В един миг сякаш го обгръщаше матрица от стрелкащи се светлини, като скеле ударено от мълния; след това се превръщаше в конфети от пламъци, които се въртяха като облак наоколо, докато изчезнат. За миг се превръщаше в нещо ефирно, после беше като огнената колесница на бог Вишну.
Изведнъж воят секна, така внезапно, както и бе започнал.
Бич Божи спря.
Шадуел пусна Хобарт, от панталоните му се понесе воня на лайна. Хобарт падна на земята и тихо заплака. Шадуел го остави да си лежи. Главата на Бич Божи, скрита в безбройните си форми, забеляза съществата дръзнали да влязат без позволение в градината му.
Шадуел не побягна. Каква полза? Във всички посоки оттук се простираха хиляди квадратни мили пустиня. Нямаше къде да избяга. Можеше само да остане на мястото си и да сподели с този ужас вестите, които бе донесъл.
Но преди да успее да изрече и дума пясъкът под краката му се раздвижи. За миг си помисли, че Бич Божи смята жив да го погребе — земята сякаш се втечни. Пясъкът само се дръпна назад като чаршаф и на леглото под него — на няколко крачки от Шадуел — се показа трупа на ибн Талак. Беше гол, и очевидно подложен на ужасни мъчения. Двете му ръце бяха изгорени от лактите надолу — от черните чуканчета стърчаха натрошени кости. По същия начин бяха унищожени и половите му органи, а очите — изгорени. Не можеше и дума да става, че раните са били нанесени след смъртта — устата още бе сгърчена в предсмъртния му вик.
Шадуел се погнуси и отвърна поглед, но Бич Божи имаше да му покаже още нещо. Пясъкът отново се раздвижи и вдясно от него се показа друго тяло. Този път това на Джабир. Лежеше по корем, бутовете му бяха изгорени до костта, вратът счупен, главата извъртяна назад и гледаше към небето. Устата му също беше изгорена.
„Защо?“ искаше да попита Шадуел.
От втренченият поглед на Бич Божи му се доповръща, но все пак зададе въпроса.
— Защо? Не сме дошли с лошо.
Бич Божи не показа с нищо, че дори е чул думите му. Дали не беше изгубил способността си да общува след цяла вечност тук в пустошта, и воят му бе останал като единствена реакция на болката и съществуванието?
После някъде сред легиона от очи пробягна светлина, горящите колела я грабнаха и изплюха към Шадуел. В мига преди да го порази той изпита надежда, че смъртта му ще бъде бърза, след това светлината попадна върху него. Болката от докосването й беше заслепяваща, под ласките й тялото се огъна и падна, черепът му беше готов да се пръсне. Но смъртта не дойде. Болката изведнъж изчезна и горящото колело се появи в мислите му. Бич Божи беше вътре в главата му, силата се въртеше в черепа.
Колелото избледня и на негово място се появи видение, предоставено от онзи, който го бе обладал:
носеше се през градината, високо сред дърветата. Това е през погледа на Бич Божи, разбра Шадуел: сякаш седеше зад очите му. Втренченият поглед забеляза някакво движение долу на земята и тръгна към него.
На пясъка беше Джабир; — гол, на четири крака, — а ибн Талак; го обладаваше отзад и сумтеше докато пъхаше плътта си в момчето. В очите на Шадуел актът изглеждаше смущаващ, но достатъчно безобиден. Беше виждал и по-лоши неща през живота си, дори беше правил по-лоши неща. Но в момента споделяше не само погледа на Бич Божи, а и мислите му: за съществото тази разгоненост беше престъпление, и по негова преценка наказуемо със смърт.
Шадуел беше видял резултатите от екзекуциите, нямаше желание да ги види възпроизведени. Но нямаше избор. Бич Божи владееше съзнанието му: длъжен беше да наблюдава всеки ужасен миг.
Сиянието се протегна надолу и раздели двамата един от друг, после изгори престъпните части — уста, очи, полови органи и бутове — заличи ги с огън. Не бързаше. Имаха време да страдат — Шадуел чу отново писъците, които го бяха довели в градината — и да молят за пощада. Огънят обаче беше безпощаден. Докато свърши работата си Шадуел вече плачеше и се молеше да спре. Най-после всичко свърши и телата бяха закрити с пясъчен покров. Едва тогава Бич Божи му върна зрението. Отново видя земята пред очите си — вонеше на повърнато.
Лежеше разтреперан там, където бе паднал. Чак когато бе сигурен, че няма пак да падне, надигна глава и погледна към Бич Божи.