Той беше променил формата си. Вече не беше великан и седеше на купчина пясък, която бе струпал под себе си. Многобройните му очи бяха обърнати към звездите. За няколко минути се беше превърнал от съдник и екзекутор в съзерцател.
Въпреки че образите изпълнили главата му бяха избледнели, Шадуел знаеше, че съществото все още се намира в него. Усещаше иглите на мисълта му. Чувстваше се като човек-риба, закачен на въдица.
Бич Божи отвърна поглед от небето и го погледна.
Шадуел…
Чу името си, макар че и в новото си превъплъщение Бич Божи нямаше уста. Не му и трябваше, естествено, след като можеше така да бърка в главите на хората.
Виждам те,
рече той. Или по-скоро това беше мисълта, която вкара в главата на Шадуел, а той й даде думи.
Виждам те. И знам името ти.
— Точно това искам — каза Шадуел. — Искам да ме познаваш. Да ми се довериш. Да ми вярваш.
Тези чувства бяха част от играта на Търговеца през повече от половината от живота му, като ги изговаряше той черпеше увереност от тях.
Ти не си първият, който идва тук, рече Бич Божи. Идвали са и други. И са си отивали.
Шадуел знаеше много добре къде бяха отишли. За миг беше зърнал — дали по волята на Бич Божи или сам бе успял, в това не бе съвсем сигурен — телата погребани под пясъка, а разложената им плът се беше изгубила в мъртвата градина. Тази мисъл би трябвало да го накара да се страхува, но той беше изпитал всичко, което трябваше да изпита или от което да се страхува, докато гледаше екзекуциите. Сега щеше да говори простичко и да се надява, че истината ще го предпази от смъртта.
— Дойдох тук по една определена причина — рече той.
Каква причина?
Точно сега беше момента. Клиентът беше задал въпрос и той трябваше да му отговори. Нямаше смисъл да извърта или да разкрасява нещата, опитвайки се да направи по-добра сделка. Трябваше да се пазари само с простата истина. С този залог можеше или да спечели, или да загуби. По-добре направо да го каже.
— Виждащите.
Усети как иглите в мозъка му потрепнаха от името, но друга реакция не последва. Бич Божи мълчеше. Дори колелата му като че ли помръкнаха, двигателят сякаш всеки момент щеше да угасне.
После, съвсем-съвсем тихо, думата се оформи в главата му.
Вижда-щите.
А с думата и спазъм от енергия, като светкавица, която избухна в черепа му. Светкавицата беше и в самия Бич Божи. Проблесна по тялото открай-докрай. Стрелкаше се насам-натам в очите му.
Виждащите.
— Знаеш ли кои са те?
Пясъкът засъска около краката на Шадуел.
Бях забравил.
— Било е доста отдавна.
И ти си дошъл да ми го кажеш?
— Да ти напомня.
Защо?
Иглите потрепнаха отново. Може да ме убие всеки момент, помисли си Шадуел. Нервен е, и това го прави опасен. Трябва да внимавам, да играя хитро. Да съм търговец.
— Те се скриха от тебе — продължи той.
Наистина.
— През всичките тези години. Скриха главите си, за да не можеш никога да ги намериш.
И сега?
— Сега отново са будни. В света на хората.
Бях забравил. Но сега ми напомниха. О, да. Милият Шадуел.
Иглите се отпуснаха и вълна от най-чисто удоволствие заля Шадуел, едва не му прилоша от него. Този Бич Божи може и да доставя удоволствие! Каква ли още сила владее?
— Мога ли да те попитам нещо?
Питай.
— Кой си ти?
Бич Божи се надигна от пясъчния си трон и мигновено стана ослепително ярък.
Шадуел закри очи, но светлината проникваше през плътта и костите направо в главата му, където Бич Божи произнасяше извечното си име:
Наричат ме Уриел,
каза той.
Уриел, ангел от пета степен.
Знаеше името, така както знаеше наизуст и ритуалите, които бе чул в църквата „Света Филомена“. Източникът им беше един и същ. Като дете бе научил имената на ангелите и архангелите, а сред могъщите Уриел беше най-могъщият. Архангелът на спасението, наричан от някои Божият огън. Екзекуциите отново се възпроизведоха в главата му — телата се гърчеха под безмилостния огън: огънят на Ангела. Какво направи, да се изстъпи пред такава сила? Това беше Уриел, ангел от пета степен…
В паметта му изникна още един от атрибутите на Ангела, и осъзнаването му предизвика внезапен шок. Уриел беше ангел оставен на пост пред вратите на Райската градина.
Райската градина.
Тези думи накараха съществото да избухне в пламъци. Въпреки че вековете го бяха обрекли на мъка и забрава, то все още беше Ангел;: огънят му беше неугасим. Колелата в тялото му се завъртяха, видимата математика на неговата същност се задейства и се приготви за нови ужаси.
Тук имаше и други, рече Серафимът, които наричаха това място Райската градина. Но за мен то никога не се е наричало така.