— А как тогава? — запита Шадуел.
Едем, каза Ангелът, и в съзнанието на Шадуел се появи нова картина. Това беше градината, но през друга епоха. Дърветата не бяха от пясък, избуялата джунгла напомняше за флората, поникнала в Спиралата: същото разточително плодородие, същите неописуеми видове, които едва ли не се противопоставяха на състоянието си. Цветове готови да въздъхнат, плодове способни да летят. Но тук го нямаше онова нетърпение от Спиралата — властваше атмосфера на неизбежен растеж, всичко се стремеше по своему към някакво по-висше състояние, а то определено беше светлината, защото отвсякъде между дърветата струеше сияние, като носещи се във въздуха живи духове.
Това беше място на съзидание, продължи Ангелът. Винаги и завинаги. Тук възникваха нещата.
— Възникваха?
Намираха своя форма и се появяваха на света.
— Ами Адам и Ева?
Не си ги спомням, отвърна Уриел.
— Прародителите на човечеството.
Човечеството изникна от праха на хиляди места, но не и тук. Тук бяха висшите духове.
— Виждащите? — рече Шадуел. — Те са били висши духове?
Ангелът изсумтя сърдито. Картината на Едем — райската градина се сгърчи и Шадуел мярна някакви фигури, които се криеха между дърветата като крадци.
Те започнаха оттук, отвърна Ангелът, и Шадуел видя във въображението си как земята се разтваря и от нея се надигат растения с човешки лица, мъглата се втвърдяваше… Но те бяха нещо случайно. Тор от по-велики същества, който оживя тук. Ние не ги познавахме, ние духовете. Занимавахме се с по-възвишени неща.
— А те пораснаха?
Пораснаха. И станаха любопитни.
Сега вече Шадуел започна да разбира.
— Надушили са света — подсказа той.
Ангелът потрепери и отново върху Шадуел се посипаха образи. Видя предците на Виждащите, голи до един, телата им бяха във всякакви цветове и размери — тълпа от чудати форми — опашки, златисти очи и самодоволни глупаци: плътта на един лъщеше като на пантера, друг имаше атрофирани крила — видя ги как се катерят по стената, нетърпеливи да се измъкнат от градината…
— Избягали са.
Никой не може да избяга от мене, каза Уриел. Когато духовете си отидоха, аз останах тук да пазя докато се върнат.
Поне за това в Книгата на Сътворението; беше казано вярно: на вратата е бил оставен пазач. Но изглежда, само за това. Онези които бяха писали тази книга, бяха взели един образ, който човечеството познаваше в сърцето си, и го бяха вмъкнали в разказа си по свои морални съображения. Мястото на Бог във всичко това, ако изобщо имаше такова, беше може би въпрос по-скоро на дефиниция. Би ли признал Ватиканът; това същество за Ангел, ако се представи пред вратите му? Шадуел се съмняваше.
— Ами духовете? — попита той. — Останалите, които са били тук?
Аз чаках, рече Ангелът.
И е чакал, чакал, помисли си Шадуел, докато самотата го е докарала до лудост. Сам в пустошта, градината е повяхвала и гниела, пясъкът е прониквал през стените…
— Сега ще дойдеш ли с мен? — рече Шадуел. — Мога да те заведа при Виждащите.
Ангелът отново обърна поглед към Шадуел.
Мразя света, каза той. Веднъж бях там, някога.
— Но ако те отведа при тях, ще можеш да изпълниш дълга си, и да свършиш с това.
Омразата на Уриел към Царството беше физически осезаема — косата на Шадуел настръхна. И все пак Ангелът не отхвърли предложението, само изчакваше и обмисляше възможността. Искаше чакането му да свърши, и то скоро. Но негово величество беше отвратен от мисълта за контакт със света. Като всички чисти неща, той беше суетен, и имаше нужда от грижи.
— Може би… — рече той.
Отмести поглед от Шадуел към стената. Търговецът го проследи и видя Хобарт. Той беше използвал възможността да изпълзи по време на разговора с Уриел, но не беше стигнал достатъчно далеч.
— …този път… продължи Ангелът, и светлината заблестя по редиците очи, … ще ида… колелата поеха светлината и я изхвърлиха към Хобарт. … преоблечен.
При тези думи цялата машина се разлетя и не една, а безброй стрели светлина полетяха към Хобарт. Погледът на Уриел го бе приковал на място, не можеше да избегне нахлуването. Стрелите го пронизаха от глава до пети, светлината им проникна в него без да разкъса кожата.
Само за миг Ангелът изчезна безследно от купчината пясък до Шадуел и при изчезването му в плътта започна ново зрелище. От мястото на Хобарт до стената през цялата градина премина някаква тръпка. От разтърсването пясъчните форми се разпаднаха, безброй растения се превърнаха в прах, алеите с дърветата се срутваха като арки при земетресение. Като гледаше нарастващото разрушение Шадуел се сети отново как видя за пръв път очертанията в дюните. Може би предположението му бе било вярно, може би това място наистина представляваше някакъв знак към звездите. Достоен за съжаление начин, по който Уриел възпроизвеждаше отминала слава с надеждата, че някой минаващ дух ще се отбие и ще му напомни за себе си.