Трусовете станаха прекалено силни и той се оттегли преди да бъде погребан от пясъчната буря.
Хобарт вече не беше от отсамната страна на пролома — беше се изкачил по скалите и оглеждаше безплодната земя на пустинята.
Отвън по нищо не личеше, че Уриел е в него. На пръв поглед това си беше същият Хобарт. Мрачното му лице изглеждаше все така леденостудено, а когато заговори, гласът беше все така безизразен. Но въпросът, който зададе, показа нещо друго:
— Сега Дракон ли съм? — попита той.
Шадуел го погледна. В дълбините на очите му сега видя онзи блясък, който не бе забелязал откакто за пръв път го съблазни с обещания за огън.
— Да — отвърна той. — Сега си Дракон.
Не се бавиха. Тръгнаха веднага обратно към границата и оставиха Празното Място по-празно от когато и да било.
Единадесета част
СЕЗОНЪТ НА СЪНИЩАТА
„Небето потъмня като петно,
ще се изсипе нещо като дъжд,
но няма да е от цветя.“
I. ПОРТРЕТ НА ГЕРОЯ КАТО МЛАД ЛУНАТИК
1
Какво му става на Кал Муни? питаха се съседите: така странно се държи, само леко се усмихва и поглежда хитро. Не забравяйте, те открай време са си особено семейство. Чувала съм, че старецът бил роднина на някакъв поет, а нали знаете какво разправят за поетите, че всичките са малко луди. Сега същото става и със сина. Толкова жалко. Странно как се променят хората, нали?
В клюката имаше нещо вярно, разбира се. Кал знаеше, че наистина се е променил. Да, вероятно беше малко откачил. Когато някоя сутрин се погледнеше в огледалото, забелязваше в погледа си някаква пустота, която несъмнено безпокоеше касиерката в супермаркета или жената която се опитваше да му вдигне скандал докато чакаха на опашка в банката.
— Значи сам живееш?
— Да — отвръщаше той.
— Къщата е доста голяма за сам човек. Сигурно трудно се справяш с чистенето.
— Не, всъщност не.
Онзи който го разпитваше, поглеждаше въпросително. А той отвръщаше:
— Аз обичам прах — и знаеше, че тази забележка ще предизвика разни клюки, но не беше в състояние да лъже, за да им достави удоволствие. Докато разговаряха виждаше как вътрешно му се присмиват и запомнят забележката за да я коментират по-късно в обществената пералня.
О, той си беше точно Лудия Муни.
2
Този път нямаше да забрави. Съзнанието му беше станало вече като част от изгубената Страна на чудесата, и не можеше да я забрави. Фугата беше с него през целия ден, всеки ден, а и през нощта.
Но спомените не го радваха. Изпитваше почти непоносима болка от загубата на един свят за който беше копнял цял живот, и който беше изчезнал завинаги. Никога вече нямаше да може да стъпи в онази магическа страна.
Как и защо беше станало всичко, му беше някак неясно, особено що се отнасяше до събитията в Спиралата. Спомняше си някои подробности от битката в Тясното Сияние и как се гмурна в Мантията. Но онова което се случи след това, се явяваше като поредица от откъслечни картини. Разни неща никнеха, умираха; кръвта танцуваше в малък екстаз по ръката му; тухлите, на които бе опрял гръб, разтреперан…
Това като че ли беше всичко. Останалото беше толкова смътно, че си спомняше само отделни мигове.
3
Знаеше, че му е необходимо нещо което да разсее мъката, иначе просто щеше постепенно да изпадне в меланхолия от която няма измъкване, затова си потърси нова работа и в началото на юни намери: печеше хляб. Заплащането не беше добро, работното време не позволяваше да се среща с хора, но работата му беше приятна — пълна противоположност на мъките в застрахователната компания. Не се налагаше много да говори или да се безпокои за отношенията с администрацията. Тук нямаше повишения в службата, само обикновена работа с тесто и фурни. Работата го правеше щастлив. Бицепсите му станаха като от стомана и имаше топъл хляб за закуска.
Но разсейването беше само временно. Мислите му се връщаха прекалено често към източника на страданията, и той страдаше отново. Може би този мазохизъм беше в природата на неговия вид. Всъщност това убеждение бе подкрепено от появата на Жералдин в средата на юли. Един ден тя застана на прага и влезе в къщата като че ли нищо никога не се беше случило между тях. Той се зарадва като я видя.