Този път обаче тя не се премести при него. Съгласиха се, че връщането към онова домашно статукво би било само крачка назад. Тя идваше и си отиваше почти всеки ден през лятото, понякога преспиваше на Чариът Стрийт, но в повечето случаи не.
Близо пет седмици тя не попита нищо за събитията от миналата пролет, и той на свой ред не предложи доброволно никаква информация. Но когато най-после повдигна въпроса, това стана по начин и в контекст, който той не очакваше.
— Дик; разправя наляво и надясно, че си имал неприятности с полицията… — каза тя, — … но аз му рекох: не и моят Кал.
Той седеше в креслото на Брендън до прозореца и гледаше късното лятно небе. Жералдин беше на дивана сред разпръснатите списания.
— Казах им, че не си престъпник. Знам това. Каквото и да се е случило с тебе… не е било нещо такова. Било е нещо по-дълбоко, нали? — Тя го погледна. Искаше ли отговор? Изглежда, че не, защото преди дори да се опита да каже неща, тя продължи: — Така и не разбрах какво става, Кал, и може би е по-добре да не знам. Но… — Наведе очи към списанието в скута си, после пак го погледна. — Никога преди не си говорил насън.
— А сега говоря ли?
— През цялото време. Говориш с някакви хора. Понякога викаш. Понякога само се усмихваш. — Жералдин беше малко смутена от тази изповед. Беше го наблюдавала докато спи, и беше слушала. — Ти си бил някъде, нали? Видял си нещо, което никой не е виждал.
— Такива неща ли говоря?
— В известен смисъл. Но не е това което ме кара да мисля, че си видял нещо. А самият ти, Кал. Начинът, по който гледаш понякога…
След като каза това, тя сякаш изпадна в безизходица и се върна отново към списанието — прелистваше страниците всъщност без да ги гледа.
Кал въздъхна. Тя беше толкова добра с него, толкова грижлива: дължеше й обяснение, колкото и трудно да беше.
— Искаш ли да ти разкажа? — попита той.
— Да. Да, искам.
— Няма да ми повярваш — предупреди я Кал.
— Все пак, разкажи ми.
Той кимна и започна историята, която за малко не бе издал миналата година, след първото си посещение на Рю Стрийт.
— Видях Страната на чудесата… — започна Кал.
4
Трябваше му почти час да разкаже в общи линии всичко, което се бе случило след като птицата излетя от гълъбарника, и още час да се опита да опише подробностите. Веднъж започнал откри, че не иска да изпусне нищо: искаше да разкаже колкото може по-добре, и заради себе си, и заради Жералдин.
Тя слушаше внимателно. Понякога поглеждаше към него, но през по-голямата част от времето гледаше през прозореца. Нито веднъж не го прекъсна.
Когато най-после свърши и раните от загубата бяха отворени отново от разказа, тя дълго време не каза нищо.
— Не ми вярваш — рече той. — Казах ти, че няма да повярваш.
Отново мълчание. После тя попита:
— За тебе има ли значение дали ти вярвам, или не?
— Разбира се, че има значение.
— Защо, Кал?
— Защото тогава няма да съм сам.
Тя му се усмихна, стана и отиде при него.
— Не си сам — каза тя, и нищо повече.
По-късно, когато заспиваха заедно, Жералдин попита:
— Обичаш ли я?… Искам да кажа, Сузана?
Беше очаквал въпроса, рано или късно.
— Да — отвърна тихо той. — По начин, който не мога да обясня, но да.
— Радвам се — прошепна тя в тъмното. На Кал му се искаше да види лицето й, да разбере по него дали казва истината, но остави въпросите незададени.
После изобщо не говориха за това. Тя не промени отношението си към него след като той й разказа. Кате че ли беше забравила всичко. Идваше и си отиваше все така в определени дни. Понякога се любеха, понякога не. И понякога бяха щастливи, или почти щастливи.
Лятото дойде и си отиде без съществени промени в температурите, и преди луничките да успеят да разцъфнат по бузите на Жералдин, дойде септември.
5
Есента приляга на Англия, а тази есен предшестваща най-лютата зима от края на четиридесетте години, беше великолепна. Ветровете бяха силни, носеха топли дъждове прекъсвани от ярки слънчеви дни. Градът възвърна изгубения си блясък. Зад огрените от слънцето къщи се трупаха керемиденочервени облаци, вятърът носеше дъх на море, понесъл на гърба си и чайките, които се гмуркаха и кръжаха над покривите.
През този месец Кал почувства как настроението му се оправя отново — гледаше как блести Царството на Кукувиците, небето над него изглеждаше заредено с тайнствени знаци. Започна да вижда лица в разкъсаните облаци, долавяше някакъв код в тропота на дъждовните капки по перваза. Определено нещо щеше да се случи.