Този месец се сети и за Глук. Антъни Върджил Глук, колекционер на анормални явления. Дори си помисли да се свърже с него и чак се постара да издири картичката му в джоба на стария си панталон. Но не се обади. Може би защото знаеше, че е готов да повярва на всяко хубаво суеверие, стига то да обещава чудеса, а това не би било разумно.
Продължи да наблюдава небето, ден и нощ. Дори си купи малък телескоп и започна да изучава разположението на съзвездията. Откри, че това го успокоява. Хубаво беше да погледне нагоре през деня и да знае, че звездите са все още над главата му, нищо че не ги вижда. Несъмнено същото се отнасяше и за безброй други загадки. Те също блестяха, но светът блестеше по-силно, и не му позволяваше да ги види.
А после, в средата на октомври (всъщност на осемнадесети, или по-скоро в ранното утро на деветнадесети) Кал сънува първия кошмар.
II. ОБРАЗИ
1
Осем дни след разрушаването на Фугата и всичко в нея, остатъците от Четирите Рода — общо може би към стотина души — се събраха да обсъдят бъдещето си. Въпреки че бяха оцелели, едва ли можеха да се радват на този факт. С изчезването на Втъкания свят бяха загубили домовете, вещите, а много от тях и близките си. Като спомен от някогашното щастие бяха останали само шепа магии, силно отслабени от поражението на Фугата. Това не беше голямо утешение. Магиите не можеха да възкресят мъртвите, нито да ги предпазят от покварата на ЦарствотоИ така — какво да правят? Една гласовита фракция водена от Балм де Боно настояваше да разгласят историята си, да се превърнат всъщност в кауза. Идеята заслужаваше внимание. Може би най-безопасно беше именно да застанат пред лицето на човешкия свят. Този план обаче се натъкна на значителна опозиция, подхранвана от единственото което тези хора притежаваха, и което не можеше да им бъде отнето — гордостта. Мнозина заявиха направо, че по-скоро ще умрат, отколкото да се оставят на милостта на Кукувиците.
Сузана очакваше и друг проблем по отношение на тази идея. Макар че човеците биха могли да бъдат убедени да повярват на историята на Виждащите, и да й симпатизират, колко щеше да изтрае съчувствието им? Месеци? Най-много година. После щяха да обърнат вниманието си към някоя нова трагедия. Виждащите щяха да останат просто жертви от вчерашния ден, белязани от слава, която едва ли щеше да ги спаси.
Комбинацията от нейния довод и общия ужас при мисълта за Кукувиците бяха достатъчни за да надделеят над опозицията. Решен да се държи културно, макар и победен, де Боно отстъпи.
За последен път тази вечер процедурата се подчини на етиката на дебатите. Заседанието започна да става все по-разгорещено. Ескалацията започна с призива на един изнервен мъж с посивяло лице да зарежат всякакви опити да оправят положението си и да се помислят как да си отмъстят на Шадуел.
— Загубихме всичко — каза той. — Единственото удовлетворение което ни остава, е да ликвидираме това копеле.
Някои надигнаха глас против пораженческото настроение, но той настоя да го изслушат.
— Тук ще си умрем — рече той със сгърчено лице. — Останали са ни само няколко мига… да унищожим онези които ни причиниха това.
— Струва ми се, че сега не е време за вендета — обади се Нимрод. — Трябва да мислим конструктивно, да планираме бъдещето си.
Сред събралите се се чу ироничен смях, над който се извиси гласа на евентуалния отмъстител:
— Какво бъдеще? — едва ли не тържествуваше той в отчаянието си. — Погледни ни! — Мнозина сведоха поглед при тези думи, знаеха твърде добре каква окаяна гледка представляват. — Ние сме последните от малкото останали. След нас няма да има никой, всички го знаем. Не искам да говоря за бъдещето — обърна се той към Нимрод. — Това значи само да си навлечем нова мъка.
— Не е вярно… — опита се да възрази Сузана.
— Лесно ти е на тебе — сопна се той.
— Затваряй си устата, Хеймъл! — извика Нимрод.
— Няма!
— Тя дойде да ни помогне.
— Толкова ни помогна, че щеше всички ни да убие! — изкрещя в отговор Хеймъл.
Песимизмът му имаше доста поддръжници.
— Тя е Кукувица — обади се един от тях. — Защо не се върне където й е мястото?
Част от нея беше готова да направи тъкмо това: нямаше желание да става мишена за толкова язвителни забележки. Болеше я от думите им. Нещо повече, те събуждаха у нея други опасения — че е могла да направи повече от онова, което направи, или поне да го направи по друг начин. Но трябваше да остане, заради де Боно, и Нимрод, и всички останали които очакваха тя да ги води в Царството. Всъщност всичките доводи на Хеймъл я натъжаваха. Виждаше колко лесно могат черпят сили от омразата към Шадуел и по този начин да забравят понесените загуби. Това важеше повече за тях, разбира се, и не биваше да забравя това. Тя също беше загубила една мечта, на която успя да се радва само няколко безценни мига. Те бяха загубили своя свят.