Онова, което човек си представя, не бива никога да губи.
И в такива дни беше дори щастлива.
4
После, в началото на третата седмица от декември, дори крехката надежда за по-добри времена беше заличена.
Времето стана мразовито. Не просто студено, а полярно. Все още нямаше сняг, само студ — толкова силен, че нервните окончания не можеха да го различат от огън. Сузана продължаваше да работи в ателието. Не искаше да се откаже от творчеството си, макар че газовата печка едва смогваше да повиши температурата над нулата и се налагаше да облича по два пуловера и три чифта чорапи. Тя обаче не обръщаше внимание. Никога не бе била толкова погълната от работата си и мачкаше глината във формите, наложени от въображението й.
Аполин дойде на седемнадесети, без никакво предупреждение. Облечена неизменно като вдовица, в черно от глава до пети.
— Трябва да поговорим — рече тя щом затвориха вратата.
Сузана я поведе навътре в ателието и й разчисти място да седне сред хаоса. Аполин обаче не искаше да сяда, а тръгна да се разхожда из стаята и накрая спря до заскрежените прозорци. Докато Сузана измиваше глината от ръцете си, тя поглеждаше крадешком навън.
— Следят ли те? — попита Сузана.
— Не зная. Може би.
— Искаш ли кафе?
— Бих предпочела нещо по-силно. Какво имаш?
— Само бренди.
— Само бренди ще свърши работа.
Седна. Сузана намери бутилката, която пазеше за редките си самотни партита, и наля солидна доза в една чаша. Аполин я пресуши, наля още веднъж, и чак тогава каза:
— Сънувала ли си сънищата?
— Какви сънища?
— Всички сънуваме едно и също — отвърна Аполин.
Така, както изглеждаше — лицето й имаше нездрав цвят въпреки студа, с тъмни кръгове около очите — Сузана би се учудила, ако изобщо е спала напоследък.
— Ужасни сънища — продължи вдовицата, — като края на света.
— Кой ги е сънувал?
— Кой не е? Всички, едно и също. Един и същ ужас.
Пресуши и втората чаша, и направо взе бутилката от тезгяха за да си пийне още.
— Нещо ще се случи. Всички го усещаме. Затова дойдох.
Сузана я гледаше как си налива още бренди, а в съзнанието й изникнаха два съвсем различни въпроса. Първо: дали кошмарите бяха просто неизбежен резултат от ужасите преживени от Виждащите, или пък нещо повече? И — ако беше последното — защо не ги беше сънувала и тя?
Аполин прекъсна мислите й, говорейки малко завалено от поетия алкохол:
— Хората казват, че е Бич Божи. Че идва пак за нас, след толкова време. Очевидно преди по този начин е известявал присъствието си. Чрез сънищата.
— И ти мислиш, че са прави?
Аполин трепна и пое още една голяма глътка бренди.
— Каквото и да е, трябва да се защитим.
— Да не би да предлагаш някакво… нападение?
— Не зная — вдигна рамене Аполин. — Може би. Повечето от тях са толкова пасивни. Призлява ми като ги гледам как лягат и поемат всичко, което им се стовари. По-лоши са от курви.
Спря и въздъхна тежко.
— Някои от по-младите са си наумили, че може би можем да възстановим Старата Наука.
— С каква цел?
— Да довършим Бич Божи, разбира се! — сопна се Аполин. — Преди той да ни довърши.
— Какви са шансовете ни според теб?
— Малко по-големи от нула — изсумтя тя. — Господи, не зная! Сега поне знаем повече. И това е нещо. Някои от нас ще се върнат по местата където е имало някаква сила, за да проверят дали не можем да измъкнем нещо полезно.
— След толкова години?
— Няма значение. Магиите не остаряват.
— И какво ще търсим?
— Знаци. Предсказания. Един Господ знае.
Аполин остави чашата и се помъкна към прозореца. Затърка с длан по скрежа за да направи нещо като шпионка, надникна през нея и изсумтя замислено. После присви очи към Сузана.
— Знаеш ли какво си мисля?
— Какво?
— Мисля, че криеш нещо от нас — заяви тя.
Сузана не отвърна нищо и Аполин отново изсумтя.
— Така и предполагах. Смяташ, че ние самите сме си най-големи врагове, а? Не бива да ни се поверяват тайни? — Погледът й беше черен и остър. — Може и да си права. Подлъгахме се по изпълнението на Шадуел, нали така? Поне някои от нас.