— А ти не?
— Аз си имах развлечения — отвърна Аполин. — Работа в Царството. Всъщност, и сега имам… — гласът й заглъхна. — Виждаш ли, мислех си, че мога да обърна гръб на останалите. Да не им обръщам внимание и да бъда щастлива. Но не мога. Накрая… мисля, че трябва да бъда с тях, и Бог да ми е на помощ.
— Едва не загубихме всичко — рече Сузана.
— Загубихме го.
— Не съвсем.
Изпитателният поглед стана още по-остър. Сузана за малко не разказа всичко което се случи с нея и Кал в Спиралата. Но преценката на Аполин беше точна: тя не можеше да им повери собствените им чудеса. Инстинктът й подсказваше да запази в тайна разказа за Стана още известно време. Затова, за да не изтърси нещо, тя продължи:
— Поне сме още живи.
Несъмнено Аполин усети, че почти стигна до откровението, но то й беше отказано, и плю на пода.
— Не е голямо утешение. Стигнали сме дотам да ровим из Царството за някоя следа от магии. Направо е жалко.
— И с какво мога да помогна?
Изражението на Аполин беше почти злобно. Сузана предположи, че нищо не би й доставило по-голямо удоволствие от това да си излезе и да зареже непочтената Кукувица.
— Ние не сме врагове — рече Сузана.
— Така ли?
— Знаеш, че не сме. Искам да направя каквото мога за вас.
— Щом казваш — Аполин не беше много убедена. — Отвърна поглед към прозореца, езикът й тършуваше някъде из бузата за учтиви думи. — Познаваш ли добре този мизерен град? — попита тя накрая.
— Доста добре.
— Значи можеш да потърсиш, нали? Наоколо.
— Мога. Ще потърся.
Аполин измъкна от джоба си листче от бележник.
— Ето някои адреси.
— А ти къде ще си?
— В Солсбъри. Там имаше клане, преди втъкаването. Всъщност, едно от най-жестоките — загинаха стотици деца. Може да надуша нещо.
Изведнъж вниманието й беше привлечено от рафтовете на които Сузана подреждаше последните си работи. Приближи се, повлякла поли през глинения прах.
— Ти нали каза, че не си сънувала? — отбеляза тя.
Сузана огледа редицата от фигурки. Така беше погълната от създаването им, че не бе осъзнала въздействието, или по-скоро постоянството на натрапчивата идея, която се криеше в тях. Сега сякаш ги видя наново. Бяха все човешки фигурки, но изкривени до неузнаваемост, като че ли (при тази мисъл косата й настръхна) бяха сред някакъв унищожителен огън, уловени в мига преди да заличи лицата им. Като всичко което правеше в момента, и те бяха без глазура, и доста груби. Дали защото трагедията им беше все още ненаписана, само някаква представа за бъдещето в кипежа на въображението?
Аполин взе една от фигурките и прокара палец по изкривените й черти.
— Ти си сънувала с отворени очи — рече тя, и Сузана разбра без дори сянка от съмнение, че е права.
— Прилича доста — каза вдовицата.
— На кого?
Аполин постави трагичната маска обратно на рафта.
— На всички ни.
III. БЕЗ ПРИСПИВНИ ПЕСНИ
1
Кал спеше сам когато сънува първия от кошмарите.
Започваше на Венерината планина; — той се разхождаше, а краката му се прегъваха от умора. Но в съня си знаеше, че предстои някаква ужасна беда, и че не би било разумно да затвори очи и да заспи. Затова стоеше на планината, а около него се движеха форми, като че ли огрени от слънце вече скрито зад билото. Наблизо танцуваше някакъв мъж с поли които приличаха на жива плът; над главата му прелетя момиче и остави след себе си миризмата на своя пол; във висока трева се съвкупляваха влюбени. Някой от тях извика, от удоволствие или за да предупреди за нещо, Кал не беше съвсем сигурен, но в следващия миг се затича по склона, а нещо се носеше след него, нещо огромно и безпощадно.
Както тичаше извика за да предупреди влюбените, момичето-птица и танцуващия за ужаса дошъл да ги унищожи, но гласът му беше жалък и тънък — гласче на мишка, — и след това тревата около него започна да тлее. Пред очите му съвкупляващите се тела избухнаха в пламъци, миг по-късно момичето падна от небето. Тялото й беше обхванато от същия зъл огън. Кал извика отново, този път от ужас. Опитваше се да прескочи пламъците, които се приближаваха към него. Но не беше достатъчно пъргав. Петите му се подпалиха и както бягаше усети горещината да пълзи нагоре по краката му.
Виеше от болка, затича се още по-бързо. Изведнъж Венерината планина; изчезна и той се озова бос на улиците които познаваше от детинство. Беше през нощта, но лампите бяха счупени, а паветата изкъртени и му беше трудно да се движи.
Преследвачът продължаваше да го гони, надушвайки овъглените му крака.