Знаеше че е въпрос на време да го настигне, и затова потърси някакво убежище, но вратите на къщите, дори на приятелите му, бяха заковани, а прозорците покрити с дъски.
Тук нямаше да получи помощ. Можеше само да продължи да тича с отчаяната надежда, че чудовището ще си намери по-съблазнителна плячка.
Една тясна уличка привлече вниманието му и Кал се спусна по нея. Зави, после още веднъж. Пред него се изправи тухлена стена с врата и той се втурна през нея. Чак тогава разбра къде го беше отвел този неизбежен маршрут.
Позна двора веднага, въпреки че стената бе станала два пъти по-висока откакто бе идвал за последен път, а вратата зад гърба му се заключи сама. Това беше дворът зад къщата на Мими Лашенски. Някога, в един друг живот, той се беше качил на тази стена и беше паднал, най-после, в рая.
Сега обаче в двора нямаше килим, нито пък някой друг, нито птици, нито хора, които да го утешат. Беше сам с четирите сенчести ъгъла и шума от преследвача, който наближаваше скривалището.
Скри се в единия ъгъл и приклекна. Петите му бяха изгаснали, но паниката още не. Призляваше му от страх.
Чудовището се приближаваше. Кал надушваше горещината излъчвана от кожата му. Това не беше топлината на живота, не беше пот или горещ дъх, а сух, мъртъв огън — древен, безмилостен — пещ която можеше да кремира всичкото добро на света. И беше наблизо. Зад стената.
Той затаи дъх. Мехурът го болеше ужасно. Пъхна ръка между краката си и хвана в шепа пишката и топките, разтреперан от ужас. Накарай го да се махне, мълчаливо се примоли той на мрака; накарай го да ме остави на мира и ще бъда много добър, завинаги, кълна се, че ще бъда.
Макар че не можеше да повярва на късмета си, молбата му беше чута, защото онзи оттатък стената се отказа от преследването и се оттегли. Малко се окуражи, но остана в същото неудобно положение, докато сънуващото съзнание не му подсказа, че врагът се е оттеглил окончателно. Едва тогава се осмели да се изправи и ставите му изпукаха.
Вече не можеше да издържа на натиска в мехура си. Обърна се към стената и смъкна ципа. Тухлите бяха горещи от присъствието на онова същество и пикнята засъска по тях.
Още не беше свършил когато изведнъж слънцето се появи и заля двора със светлина. Не, не беше слънцето, а неговият преследвач. Надигаше се иззад стената, главата му бе по-гореща от стотици слънца, пещта-паст зееше широко.
Не се сдържа и вдигна поглед към лицето му, макар че това сигурно щеше да го ослепи. Видя достатъчно очи за цял народ, притиснати едно до друго, разположени върху големи колела, с нерви опънати като ярки нишки вързани на възли в корема на съществото. Имаше още, още много, но той го зърна само за миг преди горещината да го подпали от главата до пръстите на краката.
Кал изпищя.
Викът прогони двора и той отново се разхождаше по Венерината планина, но сега под него нямаше земя и скали, а плът и кръв. Летеше над собственото си тяло, материята се беше превърнала в свят и той гореше, гореше до пълното си унищожение. Писъкът му беше писъкът на тази страна, издигаше се все повече и повече, докато той и земята бяха унищожени напълно.
Това беше твърде много!
Събуди се изведнъж сгърчен в средата на леглото, свит на възел от агонията в съня. Беше толкова потен, че сигурно това бе изгасило огъня.
Но той продължи да гори във въображението му още няколко минути след това, все така ярък.
2
Знаеше че това е нещо повече от кошмар, имаше силата на ясновидство. След това първо посещение следващата нощ беше спокойна, после се появи отново, и на следващата нощ пак. Подробностите бяха донякъде променени (друга улица, друга молитва), но по същество си оставаше същото предупреждение, или пророчество.
Изминаха няколко дни преди да дойде четвъртия сън, и този път Жералдин беше при него. Въпреки че положи всякакви усилия да го събуди — Кал виел, каза му тя — той не се събуди преди да свърши съня. Едва тогава отвори очи и я видя да плаче, обзета от паника.
— Помислих, че умираш — рече тя. Той донякъде вярваше, че Жералдин е права, че сърцето му няма да издържи на тези ужаси и ще се пръсне.
Видението обещаваше не само неговата смърт, а и на хората на Венерината планина, които сякаш бяха в самия него. Наближаваше катастрофа и тя щеше да унищожи и малцината оцелели от Виждащите. А те бяха в известен смисъл част от Кал, като собствената му плът. Това разкриваше разказът на съня.
Преживя ноември в страх от сънищата и онова, което вещаеха. Нощите ставаха по-дълги, светлината намаляваше. Като че ли самата година потъваше в сън, и сънят постепенно се превръщаше в реалност в съзнанието на нощта. През първата седмица на декември кошмарът започваше едва ли не веднага щом затвори очи, и Кал разбра, че трябва да говори със Сузана. Да я намери, и да й каже какво вижда.