Но как? Писмото й беше съвсем ясно: тя ще се свърже с него, когато е безопасно. Нямаше адрес на който да я потърси, нито телефонен номер.
В отчаянието си Кал се обърна към единственият източник на сведения за местонахождението на чудеса.
Намери картичката на Върджил Глук и позвъни на неговия телефон.
Не се обади никой.
IV. СВЕТИЛИЩЕТО НА СМЪРТНИТЕ
1
На другия ден след посещението на Аполин, Сузана тръгна да обикаля местата от списъка. Полярните условия обхващаха вече цялата страна и температурите спадаха с всеки изминал час. При първият обект нямаше успех. Къщата която бе дошла да види, както и съседните, бяха в процес на събаряне. Докато разучаваше картата за да се увери, че е дошла на правилния адрес, един от работниците който наглеждаше огън, запален от гредите на покрива, се приближи към нея.
— Няма какво да гледате — заяви той. По лицето му се четеше някаква антипатия, но тя не можа да разбере причината.
— Тук ли е бил номер седемдесет и две? — попита Сузана.
— Не ми приличате на такава — отвърна той.
— Извинявайте, не …
— Да дойдете да гледате.
Тя поклати глава. Изглежда той разбра, че е направил някаква грешка, и изражението му омекна.
— Не сте ли дошла да видите къщата на убийството? — попита работникът.
— На убийството?
— Тука онова копеле е убило трите си деца. Цяла седмица идват хора и си взимат тухли…
— Не знаех.
Но смътно си спомняше мрачните заглавия — някакъв очевидно нормален мъж и обичлив баща бе убил трите си деца както са спали, и след това се самоубил.
— Грешката е моя — обади се работникът. — Не можех да повярвам как някои от тези хора идват да си вземат сувенири. Това е неестествено.
Намръщи се, после се обърна и се върна към задълженията си.
Неестествено. По същия начин Вайълит Пъмфри; бе описала къщата на Мими на Рю Стрийт. Сузана никога нямаше да забрави думите й: „Някои къщи… не са съвсем естествени“. Тя беше права. Може би децата, умрели тук, бяха станали жертва на същия неопределен страх, а убиецът им е искал да ги запази завинаги от силите, които е усещал да действат наоколо му, или пък да измие собствения си страх с кръвта им. Каквото и да беше, нямаше смисъл да се мотае, освен ако не може да гадае по дим или развалини.
2
Вторият обект беше в центъра на града, но не къща или развалини, а църква посветена на Света Филомена и Свети Каликст, две съвсем непознати имена. Вероятно бяха някакви не много известни мъченици. Сградата беше неприветлива, облицована с червени тухли и камъни, обградена отвсякъде от нови модерни административни сгради. Малкото гробище към нея беше занемарено и осеяно с боклуци. В известен смисъл и тя изглеждаше нищо необещаваща, като развалините на къщата където бе станало убийството.
Но още преди да прекрачи прага менструумът й каза, че това е едно от местата с някакъв заряд. Инстинктивното усещане вътре се потвърди — след студената и безинтересна улица се озова в убежище на тайни. Не беше необходимо да е вярваща, за да се поддаде на въздействието на светлината на свещите и миризмата на тамян, или да се развълнува от лика на Богородица и детето Христос. Дали историята им беше истинска или мит, беше въпрос за учените; това научи от Фугата. От значение беше само силният глас на иконата, и в този ден Сузана откри в него надежда за прераждане и трансценденталност, така необходима за сърцето й.
На пейките седяха пет-шест души. Молеха се, или просто се бяха отпуснали за малко. От уважение към съсредоточеността им тя тръгна възможно най-тихо по каменния под на една от страничните пътеки към олтара. Колкото повече се приближаваше към него, толкова по-силно усещаше, че вътре има някаква сила. Чувстваше се неудобно, като че ли я следяха нечии очи. Огледа се. Нито един от богомолците не гледаше към нея. Но когато се обърна отново към олтара подът под краката й стана някак си нереален, после съвсем изчезна и тя остана във въздуха, загледана в лабиринта в корема на „Света Филомена“. Отдолу имаше катакомби — източникът на силата беше там.
Видението продължи само две-три секунди и изчезна. Сузана се хвана за парапета докато отмине световъртежа, предизвикан от него. После се огледа за врата, която да я отведе към криптата.
Имаше само една вероятна възможност, вляво от олтара. Изкачи стъпалата и тъкмо наближаваше вратата, когато тя се отвори и от нея излезе един свещеник.