— Мога ли да ви помогна? — попита той със съвсем тънка усмивка.
— Искам да видя криптата — рече тя.
— Няма такава — и усмивката внезапно изчезна.
— Но аз я видях — рязко възрази тя под натиска на менструума. Беше се надигнал в нея когато мина под втренчения поглед на Христос и я изнервяше с нетърпението си.
— Ами, не можете да слезете. Криптата е зазидана.
— Трябва — настоя Сузана.
Упоритостта й го накара да я изгледа внимателно, и като че ли разпозна нещо в нея. Когато проговори отново, гласът му се беше превърнал в тревожен шепот:
— Нямам право.
— Аз имам — отвърна тя, но отговорът не идваше от главата, а от корема й.
— Не можахте ли да почакате? — промърмори той. Това беше последната му молба. Тя реши да не отговаря. Свещеникът отстъпи и я пусна да мине покрай него в стаята отзад.
— Искате ли да ви покажа пътя? — попита той едва чуто.
— Да.
Поведе я към една завеса, която дръпна настрани. Ключът беше в ключалката. Завъртя го и отвори вратата. Въздухът отдолу беше сух и застоял, стълбите пред краката й стръмни, но тя не се уплаши. Призивът който усещаше, я успокои, шепнеше й окуражаващо. Това не беше гроб. Или ако беше, в главите на мъртвите имаше не само изгнила плът.
3
Мимолетният й поглед към лабиринта под църквата не я беше подготвил за действителната дълбочина под нивото на земята. Светлините от баптистерия бързо изчезнаха по извивките на стълбата надолу. След двадесетина стъпала вече изобщо не виждаше водача си.
— Още колко остава?
В този момент той драсна клечка кибрит и я поднесе към един свещник. Пламъкът трудно гореше в лишения от кислород въздух, но но на слабата светлина тя видя лицето на свещеника обърнато към нея. Зад него бяха коридорите които видя отгоре, с ниши от двете страни.
— Тук няма нищо — рече той малко тъжно. — Вече няма нищо.
— Покажете ми, все пак.
Той кимна едва-едва, като че ли беше изгубил сили да се съпротивлява, и я поведе по един от коридорите, понесъл свещта пред себе си. Сузана забеляза, че всички ниши бяха заети. Ковчези се издигаха от пода до тавана. Сигурно това е доста приятен начин да гниеш, предположи тя, рамо до рамо с близките си. Самата цивилизованост на гледката придаде още по-голяма сила на онова, което я очакваше, когато в края на коридора свещеникът отвори една врата и я пропусна пред себе си.
— Сигурно това сте дошли да видите, нали?
Сузана влезе, той я последва. Стаята беше толкова голяма, че бледият пламък на свещта не можеше да я освети цялата. Но тук нямаше ковчези, това поне беше очевидно. Имаше само кости — хиляди, покрили всеки сантиметър от стените и тавана.
Свещеникът прекоси стаята и запали със свещта дузина фитилчета в канделабри от черепи и бедрени кости. Когато пламъчетата станаха достатъчно ярки, се видяха истинската цел и уменията на онзи, който бе подредил костите. Смъртните останки на стотици човешки същества бяха използвани за създаване на огромни симетрични форми: барокови конфигурации от пищяли и ребра с гроздове от черепи в средата, изящни мозайки от кости от стъпала и пръсти, подчертани от зъби и нокти. Изрядното подреждане правеше творбата на този зловещ гений още по-страшна.
— Какво е това място? — попита Сузана.
Той се намръщи, озадачен.
— Знаете какво е. Светилището.
— …светилище?
Свещеникът направи крачка към нея.
— Не сте знаели?
— Не.
— Излъгахте ме! — лицето му пламна от гняв и страх. От гласа му свещите затрепериха. — Казахте, че знаете… — той стисна ръката й. — Махайте се оттук! — Помъкна я към вратата. — Нямате право…
Ръката я заболя. Едва сдържаше менструума да не отвърне на грубостта. Всъщност, не беше необходимо. Свещеникът изведнъж отвърна поглед от нея и се взря в свещите. Пламъците бяха станали по-ярки, трепереха като полудели. Той пусна ръката й и тръгна заднишком към вратата на Светилището. Примигващите светлини се нажежиха до бяло. Късо подстриганата му коса буквално се беше изправила, езикът се върнеше в отворената уста, неспособен дори да възкликне.
Сузана не споделяше неговия ужас. Каквото и да ставаше в залата, тя се чувстваше добре в него, потапяше се в енергиите, които се носеха свободно във въздуха около главата й. Свещеникът стигна до вратата и хукна по коридора към стълбите. В този момент ковчезите затракаха в тухлените си ниши, сякаш съдържанието им искаше да излезе и да посрещне новия ден на Светилището. Барабаненето придаваше страст на цялото представление. В центъра на залата започна да се появява някаква фигура, материализираше се от изпълнения с прах въздух и парчетата кости по пода. Сузана я усети как изскубва лунички от лицето и ръцете й, за да допълни външния си вид. Вече се виждаше, че формата не е една, а три. Централната фигура се извисяваше над главата й. Здравият разум би я посъветвал да се оттегли, но колкото и невероятно да изглеждаше, нищо че отвсякъде бе заобиколена със смърт, Сузана рядко се бе чувствала толкова сигурна.