— Защо иска да погуби Виждащите?
— Те са били създадени там, в тази градина, скрити от погледите на Човеците, защото са имали магии. Но са избягали.
— И Уриел…
— …е останал сам, да пази празно място. Векове наред.
Сузана не беше съвсем сигурна дали вярва на всичко това, но искаше да чуе цялата история.
— И какво е станало?
— Полудял, като всеки в плен на задълженията си, останал без нареждания. Забравил и себе си, и целта си. Познавал е само пясъците, звездите и пустошта.
— Трябва да ме разбереш… — рече Сузана. — Трудно ми е да повярвам на всичко това, след като не съм вярваща християнка.
— Нито пък ние — отвърнаха трите в едно.
— Но смятате, че историята е вярна?
— Вярваме, че в нея има истина, да.
Отговорът я накара да се сети отново за книгата на Мими, и за всичко в нея. Докато не попадна между страниците й царството на Феите; приличаше на детска игра. Но когато се изправи срещу Хобарт в гората на общите им сънища разбра, че не е така. Имаше истина в онази история, защо не и в тази? Разликата беше, че Бич Божи се намираше в един и същ реален свят с нея. Не метафоричен, не от сънищата, а реален.
— Значи е забравил себе си — рече тя на фантома. — Тогава как си е спомнил?
— Може би изобщо не си е спомнил — отвърна Непорочна. — Но домът му бил открит преди стотина години, от хора, които търсели Райската градина. В главите им прочел историята за Едем и я възприел като своя, независимо дали действително е било така. Намерил е и име. Уриел, Божият пламък. Духът, който стои пред вратите на Изгубения Рай…
— А било ли е Едем;? Мястото, което е пазил?
— И ти не го вярваш, както и аз. Но Уриел вярва. Каквото и да е истинското му име — дори да има някакво — то е забравено. Той вярва, че е Ангел. И за добро или зло, е такъв.В известен смисъл тази идея бе разбираема за Сузана. След като по време на съня в книгата тя бе повярвала, че е дракон, защо тогава някакво обладано от лудост същество да не се нарече Ангел?
— Той убил откривателите си, разбира се… — продължи Непорочна, — … после тръгнал да търси избягалите.
— Родовете.
— Или потомците им. И почти ги унищожил. Но те били умни. Въпреки че не разбирали силата която ги преследвала, знаели да се крият. Останалото ти е известно.
— А Уриел? Какво е направил, когато Виждащите изчезнали?
— Върнал се в крепостта си.
— Докато не дошъл Шадуел.
— Докато не дошъл Шадуел.
Сузана се замисли известно време, после зададе въпроса, предизвикан от целия този разказ:
— Ами Бог?
Трите в едно се засмяха, прашинките им се завъртяха презглава.
— Не е необходим Бог за да разберем всичко това — каза Непорочна. Сузана не беше сигурна дали говори само от тяхно име или изразява и нейните мисли. — Ако е имало Първопричина, сила от която този Уриел е само частица, тя е зарязала часовоя си.
— И какво да правим? — попита Сузана. — Някои казват да възстановим Старата Наука.
— Да, чух…
— Тя ще го победи ли?
— Не зная. На времето си аз правех някои чудеса с нея, които със сигурност биха могли да го наранят.
— Тогава помогни ни и сега.
— Това е извън възможностите ни, Сузана. Сама виждаш в какво състояние сме. Само прах и сила на волята са останали в Светилището където някога ни боготворяха, докато не дойде Бич Божи да го унищожи.
— Сигурна ли си, че ще го направи?
— Светилището е свещено за магиите. Шадуел ще доведе тук Бич Божи и ще го унищожи при първа възможност. А ние сме безсилни срещу него. Можем само да те предупредим.
— Благодаря ви.
Призракът започна да избледнява, силата която крепеше формата му отслабваше.
— Знаеш ли, някога… — рече Непорочна, — имахме такива магии. — Прахът се разпиляваше, парченцата от кости падаха на земята. — Тогава всеки дъх беше магия, и не се страхувахме от нищо.
— Тези времена могат да се върнат.
За няколко секунди трите така се бяха разтворили във въздуха, че едва се различаваха. Но гласът остана още малко:
— Всичко е в твоите ръце, сестро…
И след това изчезнаха.
V. ГОЛИЯТ ПЛАМЪК
1
Къщата в която Мими Лашенски живя повече от половин век, беше продадена два месеца след смъртта й. Новите собственици успяха да я купят почти без пари, предвид разнебитеното й състояние, и в продължение на няколко седмици се трудиха усилено да я модернизират, преди да се нанесат. Обаче инвестицията във време и пари не беше достатъчна, за да ги убеди да останат. Седмица по-късно си тръгнаха набързо твърдейки, че мястото е обитавано от духове. Иначе бяха разумни хора като ги погледне човек, но говореха за празни стаи които ръмжат, за големи невидими форми които минават покрай тях в тъмните коридори и, а това може би в известен смисъл беше най-лошото — за остра миризма на котки навсякъде из къщата, която не може да бъде премахната колкото и да търкат дъските.