Веднъж опразнена, къщата на номер осемнадесети на Рю Стрийт така си и остана. Пазарът на недвижими имоти в тази част на града беше в застой и слуховете бяха достатъчни, за да възпрат малцината, които идваха да я огледат. Накрая беше заета от незаконни обитатели. В продължение на шест дни те развалиха доста от направеното от предишните собственици. Съседите подозираха, че вътре тече двадесет и четири часова оргия, но тя внезапно бе прекъсната посред шестата нощ и на следващата сутрин обитателите се изнесоха доста набързо, изоставяйки по стълбите разхвърляни вещи.
След това вече никой не се настани в къщата, били законно, било незаконно. Слуховете за номер осемнадесети бързо бяха изместени от приказки за по-буйни скандали. Остана просто непродаваема грозотия със заковани прозорци и олющена боя.
Така беше до онази нощ през декември. Онова, което щеше да се случи през нощта, щеше да промени изцяло облика на Рю Стрийт, и да гарантира, че къщата в която Мими Лашенски бе изживяла самотната си старост, никога вече няма да бъде обитавана.
2
Ако Кал беше видял петте силуета, които влязоха на номер осемнадесети в онази нощ, сигурно трудно би разпознал във водача им Балм де Боно. Косата на въжеиграча беше толкова късо остригана, че беше почти невидима, лицето отслабнало и решително. Може би още по-трудно би познал Толър, когото за последен път бе видял да балансира на въжето в Полето на Старбрук. Амбициите на Толър; като въжеиграч бяха прекъснати няколко часа след срещата им когато попадна на хората на Пророка. Счупиха краката му и му пукнаха главата, после го зарязаха, мислейки го за мъртъв. Но той поне оживя. Третият ученик на Старбрук — Галин, — загина онази нощ при безполезен опит да защити полето на учителя си от осквернителите.
Де Боно даде идеята да посетят дома на Лашенски, където Килима бе престоял толкова дълго, с надеждата да намерят нещо скрито от Старата Наука; което да използват срещу наближаващата катастрофа. Освен Толър; имаше още трима съюзници в начинанието си: Баптиста Долфи, баща й беше застрелян в Дома на Капра; любовникът й Отис Бо;; и едно момиче, което срещна за пръв път в Безподобен — седеше на перваза на някакъв прозорец с хартиени криле на гърба. Видя я отново на Венерината планина, в мечтанието което му дариха тамошните същества. Тя му разкри един свят от хартия и светлина, който го спаси от пълно отчаяние през следващите часове. Името й беше Лия.
Тя беше най-добра от петимата в правенето на магии, и най-чувствителна към присъствието им. Затова именно тя ги поведе из къщата на Лашенски да открият стаята на Килима. Следите ги отведоха по стълбите на втория етаж, в стаята към улицата.
— Тази къща е пълна с ехо — рече Лия. — И от Пазителката, и от животни. Трябва малко време, за да се разграничат… — тя коленичи в средата на стаята и опря длани в пода, — … но Килимът е лежал тук, сигурна съм.
Отис; се приближи към нея, приклекна и също опря длани в пода.
— Не усещам нищо.
— Повярвай ми. Точно тук е бил.
— Защо не докоснем направо дъските — предложи Толър. — Може сигналът да е по-силен.
В стаята беше сложен дебел плюшен мокет, изцапан от незаконните обитатели. Махнаха останките от мебели и отпраха мокета. От усилията направо се разтрепераха: подготовката измислена от де Боно за експедицията — подбрани техники за пречистване от учението на Старбрук, — беше ограничила съня и храната им през последните няколко дни до минимум. Но трудът беше щедро възнаграден щом се допряха до голите дъски. Пречистените сетива реагираха моментално, сега вече дори Отис; усещаше ехото.
— Направо виждам Килима — обади се Баптиста.
Това усещане се споделяше от всички.
— Сега какво ще правим? — попита Отис; Лия, но тя беше твърде вглъбена и не чу въпроса. Той се обърна към де Боно: — А?
Де Боно не знаеше какво да отговори. Въпреки че беше обсъждал теоретичните възможности с всеки проявил желание за това, истината беше съвсем проста: летяха слепешката. Нямаше сигурен начин да се доберат до магиите, споменът за които се мъчеха да възстановят. Мълчаливо се надяваше, че призраците на силата ще дойдат при тях, като усетят колко важна е мисията им. Но ако силата под пръстите му не се трогнеше от сериозността на каузата, те не знаеха по какъв начин биха могли да я убедят. Щяха да се изправят пред кошмарите си беззащитни, а това — той не се съмняваше — беше равносилно на смъртна присъда.