3
В три без десет през нощта Кал се събуди от сън, който макар че приличаше на предишните кошмари, беше доста различен в някои отношения. От една страна, той не беше сам на Венерината планина, с него беше де Боно. Заедно бягаха от съществото което ги гонеше сред същия лабиринт от улици, който би ги отвел — ако сънят бе продължил както обикновено — в двора зад къщата на Мими. Но този път не стана така. Някъде по улицата двамата с де Боно се разделиха и Кал, напълно дезориентиран, тръгна по път който го отведе в някаква съвсем друга улица.
Там усещането за преследване отслабна, но бе заменено от нова тревога. Спящото му съзнание разбра, че плячката вече не е той, защото съществото беше тръгнало след де Боно и го беше оставило в ролята на безпомощен наблюдател. Улицата като че ли беше пълна със скривалища — врати, градински огради — където съществото можеше да изчака, подклаждайки огъня си. Но Кал беше разбрал неправилно. То нямаше нужда да се крие. Ето го, пресичаше кръстовището в другия край на улицата. Този път не един, а двама преследвачи. Единият беше човек — прегърбена тъмна фигура. Другият — великан, висок колкото къща, облак в който ревеше пещта. Кал тръгна обратно към улицата, от която се беше показал. Движеше се бавно, за да не привлече вниманието на чудовището или спътника му. Глупава надежда. Убежището му се оказа зазидано и докато пръстите му драскаха по тухлите, съществото погледна към него.
То вече беше унищожило де Боно. Кал видя пепелта от приятеля си в облака, чиито пламтящи очи бяха насочени към него.
„Не искам да изгоря!“, изкрещя той, но огънят се носеше към него…
„Моля те, Господи!“
И преди да го достигне, Кал се събуди.
Тази нощ Жералдин не беше при него. Кал лежеше в средата на леглото, всичко вътре в него трепереше. Не посмя да мръдне докато не се увери, че движението няма да го накара да повърне. После стана, отиде до прозореца и дръпна пердетата.
На Чариът Стрийт беше абсолютно тихо. По това време целият град бе потънал в ледена тишина. Беше започнало да вали. Снежинките се спускаха бавно като хипнотизирани. Но нито улицата, нито снегът, нито светлината на лампите не можаха да го успокоят. Имаше причина ужасите от сънищата да бъдат различни тази нощ — те вече не бяха просто сън. Знаеше това без дори сянка от съмнение. Знаеше, че някъде наблизо, на улица като тази — спокойна и огряна от светлината на лампите — кошмарите му се сбъдват.
4
В горната стая на къщата на Мими Лашенски се усещаше мълчаливо, но осезаемо въодушевление — призивът им получи отговор. Започна бавно: през ехото от Килима се движеха насам-натам светлини, Старата Наука; се надигаше от скривалищата си да посрещне онези, които копнееха за нея. Процесът беше бавен и труден — не смееха да отвлекат вниманието си да не би да прекъснат контакта. Но бяха подготвени за такива изпитания и когато силата под ръцете им укрепна, не се сдържаха и я посрещнаха с тихи приветствени слова. Миналото идваше да ги вземе.
Някакъв шум на долния етаж привлече вниманието на де Боно. Като гледаше да не попречи на работата на останалите, той отиде на пръсти до вратата и излезе на площадката.
Шумът, който го изведе навън, не се повтори. Де Боно прекоси площадката и огледа сенките долу. Нищо не помръдваше. Реши, че му се е сторило. Изгладнелият мозък му правеше номера. Все пак за да се увери той отиде в една от задните спални и надникна в двора. Валеше сняг. По стъклото леко полепваха снежинки. Това беше всичко, което видя и чу.
Свали очилата и притисна пръсти към очите си. Избликът на енергия, който се появи след първия признак за успех, беше отслабнал. Сега искаше само да заспи. Но имаха още много работа. Призоваването на Старата Наука; беше само началото, след това идваше проблемът с овладяването й.
Обърна гръб на прозореца и се запъти обратно при приятелите си. В този миг видя две фигури да се приближават към стаята на Килима. Дали някой не бе дошъл да ги търси? Сложи си пак очилата, за да ги види по-добре.
Онова което видя го накара да извика, но предупреждението дойде твърде късно, заглушено от писъците им. Стана толкова бързо. Тъкмо се опитваше да види нещата на фокус и всичко избухна.
Преди да успее да стигне до площадката убийците бяха влезли в стаята с килима и вратата излетя от пантите, изтръгната от развихрилата се вътре сила. Някакво тяло бе понесено от поток разтопена светлина и задържано — като изплюто — в средата на площадката, докато стрелите на пламъците не го унищожиха. Де Боно видя ясно жертвата. Беше Толър, горкият Толър, тялото му се сви от огъня и се превърна в кипящ възел.