Онзи де Боно, който беше с Кал в градината на Лемуел Ло, сега би се хвърлил сред този ад без да мисли за последиците. Но лошите времена го бяха научили на предпазливост. Нямаше нищо достойно в самоубийството. Ако се опита да предизвика силата, която беснее оттатък, щеше да умре като останалите, и няма да има кой да потвърди убийствата. Познаваше силата, чието действие наблюдаваше. Най-лошите предвиждания на Виждащите се бяха потвърдили. Това беше Бич Божи.
От стаята се чу нова експлозия и на площадката отново изригна огън. Таванът и подът вече горяха, парапетът и стълбите също. Скоро всякакъв път за бягство щеше да бъде отрязан, и де Боно щеше да загине където си беше. Трябваше да рискува да прекоси площадката, и да се надява димът да го скрие от убийствения поглед. Нямаше време да обмисля пътя през пожара. Прикри лицето си с ръце и се втурна към стълбите.
Почти стигна, но на крачка от най-горното стъпало се спъна. Разпери ръце да не падне и се хвана за горящия парапет. Извика от болка при допира с огъня, успя да стане и се запрепъва надолу към пътната врата.
Бич Божи веднага се спусна след него, първият удар разтопи тухлите, където бе стоял преди миг. Приковал очи във вратата, де Боно се стрелна надолу. Останаха му само пет стъпала до коридора, когато чу звук зад гърба си — сякаш някакъв титан си пое дъх. Защо се обърна? Беше глупаво. Но искаше да зърне за миг Бич Божи преди да го убие.
Обаче на площадката стоеше не огнедишащият, а неговият роб. Никога не бе виждал Търговеца в нормалния му вид, затова не го позна. Видя само изтощено, потно лице, в което имаше повече отчаяние отколкото злоба. Това го накара да се поколебае и в този миг Кукувицата; отстъпи встрани. Отзад се появи Бич Божи.
Беше направен от безброй очи, кости без плът, и празнота. Видя и огъня в него, разбира се — огън от вътрешността на слънце, влюбен в унищожението. И видя мъката.
Щяха да се изсипят върху него — и огънят, и мъката, — но таванът над стълбите не издържа и падна между него и мъчителите, скривайки го зад завеса от пламъци. Де Боно не остана незасегнат. Няколко парчета от останките го удариха, усети миризмата на изгорялата си кожа. Но докато пороят го закриваше успя да измине останалите стъпала и обзет от паника изскочи с три-четири крачки в мразовития въздух на улицата.
В канавката гореше някакво тяло, изхвърлено от горния прозорец. Горещината на Бич Божи го беше стопила до размерите на дете. Беше съвсем неузнаваемо.
Побеснял изведнъж, де Боно се обърна към къщата и закрещя на зверовете вътре:
— Копелета! Копелета!
После си плю на петите преди огънят да тръгне след него.
По цялата улица светеха лампи, отваряха се врати, Кукувиците излизаха да видят какво бе попречило на съня им. Зяпачи както винаги — с отворени уста и невярващи погледи. Сред тях вилнееше опустошителна сила, която можеше с един поглед да унищожи живота им, нима не виждаха? Но те щяха да гледат каквото и да става, готови да прегърнат небитието, стига да бъде достатъчно добре рекламирано. Ядосан и отчаян, де Боно се усети как казва: нека дойде, нека дойде. Не останаха безопасни места, нито сили, които да защитят уязвимите.
Така че нека стори най-лошото, щом вече беше неизбежно. Нека небитието дойде и сложи край на тиранията на надеждата.
VI. СМЪРТТА ИДВА У ДОМА
Безжизнените часове между полунощ и утрото бавно минаваха. Снеговалежът се усилваше. Кал седеше в креслото на баща си до прозореца отзад и гледаше спиралите на снежинките. От опит знаеше, че би било напразно да се мъчи да заспи отново. Ще седи така и ще гледа в нощта докато навън изгромоли първия влак от новия ден. Около час след това небето ще започне да просветлява, макар че зората няма да бъде толкова светла поради натежалите от сняг облаци. Към седем и половина ще вдигне телефона и ще се опита да позвъни на Глук, нещо което напоследък правеше редовно от дома и от фурната, винаги с един и същ резултат. Глук не отговаряше, не беше вкъщи. Кал дори помоли да проверят линията, да не би да е повредена. Технически проблеми обаче нямаше, просто нямаше кой да вдигне слушалката от другия край. Може би посетителите които Глук шпионираше толкова отдавна, най-после го бяха прибрали при себе си.
Някакво почукване на вратата го изправи на крака. Погледна часовника. Беше малко след три и половина. Кой, по дяволите, идва по това време?
Излезе в коридора. От другата страна на вратата нещо като че ли се плъзгаше. Да не би някой да я натиска?